Всеки път, когато се завръщаш
Здравей!
Сега се връщаш?
Заповядай. Влез.
Може да не ме прегръщаш.
Аз очаквах те. Всеки ден, включително и днес.
Представях си те как изглеждаш...
Е, не така, с размазан грим.
И защо тъй плахо се оглеждаш?
Нали съм тук. Добрият твой, стар любим.
Сега си идваш!
Аз не мога да те върна.
Макар да знам, едва ли ще останеш дълго.
Обичаш ти да се катериш,
да превземаш горди върхове.
Но после трудно слизаш.
Направо падаш, с душа, пречупена на две.
Затова съм тук във низината.
Аз и моето изстрадало сърце.
Падайки, да те поемем, да те галим,
до вкъщи да те носим на ръце.
А когато ти преболедуваш
и седнем в нашия уютен кът,
да бъдеш горда, без да се срамуваш,
че паднала си за пореден път.
После, миг преди раздяла,
ще ти шепна тихичко, без звук,
в случай, че не си разбрала,
ще те чакам вечно тук.
Така останал в падината,
затрупана отвсякъде с мъгли,
се чудя, този път коя е планината,
тръгнала да покоряваш ти?
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Леонид Стоянов Все права защищены
