Всички мълчат..

Мълчиш, аз вече май съм непотребна.
Къде изгубих себе си, не знам...
А винаги съм искала да съм небрежна,
сънувах и чертах живота си без срам.

А има от какво да се срамувам
и аз човек съм, често май греша...
От скоро почнах даже да римувам,
че всеки път, след всяка грешка скитам се сама...

Мълчат и дните ми, объркани.
Не искам да поглеждам даже накъде
са тръгнали мечтите ми забъркани
в безбройни обяснения, а моите са като на дете.

А нямам право аз дете да бъда.
Отдавна, струва ми се, остарях.
В успехите си трябва да пребъда,
а всеки път потъвам в студ и мрак.

И всеки път щом чувствам се щастлива,
не трае повече от 10 дни.
Съдбата сякаш гледа завистлива,
и куп проблеми гледа да ми съчини.

Поглеждам тъжно аз към Бога
и питам го, след всичко дето ми се случи..
„Господи, веднъж не става ли и аз да мога,
любовта отново мен да ме улучи?”

И той мълчи, и дума не ми проговаря,
понякога си мисля, че се сърди.
И всеки пак мълчи, така обича да ме разиграва,
но писна ми да ми се правите на много мъдри.

Сама опитвам се да се науча,
че всеки много грешки прави.
Опитвам се от навици да се отуча,
да спра със тези детски нрави...

Но явно още съм дете
и сили не намерих да порасна.
В калта въргалям се и няма кой да измете
грешките от миналото, и заслужавам даже да се фрасна.

Мълчите, май така е по-добре,
ще ви оставя всичките накрая...
И Господ, него хич не го е*е...
а и желанието .. оставих го за Рая.