Когато съм на пътя, обсипан от сълзи,
намирам си живота, а той не може да продължи.
Последен дъх поел съм,
докосвам пак деня,
за последно виждам светлината,
преди слънцето да се е сляло с нощта.
Крещя безпощадно,
боря се с тази тъмнина,
водеща към мрака, тишината,
самотата и студа.
Вятърът обгръща моите коси, посивели от тъга,
сковава празните ми мисли
в съмнения, омраза и мъгла.
В този миг сърцето дори мълчи,
душата ми окована пищи.
Кръвта бавно се стича по неподвижните ми длани,
празнота и мрак отново и пак…
Всичко в мен гори, а сърцето, сърцето боли.
Черно е небето,
няма капка звезден прах.
Пусто е полето,
където последно сякаш аз живях,
Студено е сърцето,
ранена е душата,
мъртва е плътта
и всичко в мен.