Монолог на вярващия човек

Гласът ти чувам, Боже,
в бисерния пукот на разлистващо се цвете.
Шепотът ти ме приспива
с любимото движение на пръсти –
на любимата ръцете...
... росата заросила в нейните очи...
... и музиката ми във тях звучи...
Гръмовният ти тътен над полята,
където, вкопчил се в земята,
селянин се бори с нея,
прехапал потния си дъх, превит на две...
... оре, засява и кълне...
Във твоя лъх на делничния град,
окаден с бензиновите свещи,
изцапан с думи... Небето,
пакетирано в реклами...
... раздрани от очи горещи,
търсещи сред коловозите пътеки...
И тихият ти глас на просяка в очите,
прокарал просека от болка
дълбоко в мен – в гърдите.
Очи... очите... Хиляди очи,
безименни, наречени човеци –
твоите очи са вперени във мен,
до изнемога... Да спра да търся...
... но не мога. В гласа ти не една лъжа
лежи. Ордените на лъжата,
окичили костюми и мундири.
И всеки, като масов гроб тежи.
А селяка, все така без дъх...
И в градовете няма вяра...
А аз, глупака, вярвам в любовта...
... и в себе си и в теб...
Но ти, ти вярваш ли във мен?
Или въпросът ми е изневяра?!

Успя ли търговците от храма
да прогониш, или... вярата е в плен?
Аз вярвам, че приказката продължава,
но знам, че търговската реклама
на всекидневната ни вяра превзе
единствения храм – човека.
Търговците убиха Бога и човека,
и тялото ти, Боже, е раклама.
Затворен е духът ти в ТВ клип,
а вярата е просто стока,
опакована луксозно или продавана наедро.
И като отровен шип – „Купувай!”
сред мисли се забива – ежедневната ваксина
срещу Теб, и мен и нас.
Такъв е медийният глас, прогонил мисли
със отрова, отровил вярата в реклама.
Гледам, но надежда няма!

Укориха ме, че съм безбожник...
Обвиниха ме, че съм набожен...
А аз, човекът... съм човек. Не съм книжовник,
описващ със езика сложен твоите пътеки.
Човек, човеци, във най-човешкия си век,
сега и утре и навеки...
Не се отказвам! Търся... път възможен..
Любовта?! О, да! Обичам една,
единствена жена. Но тук ли спира
вярата – пред спалнята, по чехли...
... сита и доволна, оглежда се
и пред огледалото замира... и до там.
Знам! Не е така! Знам, че има още...
„Законите да служат на човека, не обратно!”
Ти го каза. Така е. Прав си! Да!
Но странно, истината бавно
се стопява в паметта и ние...
.... ние помним имената на убитите,
и караме децата да ги зубрят,
забравяйки причините... Но не забравяме
да се нахраним. Губят...
губят се моментите на просветление
в консуматорската ни истерия.
Живеем управлявани от ценовите суеверия.
А предателят във мен, макар и под въпрос,
той има още свой живот,
нищо, че обесено виси....
И сянката на твоя храм
прехвърли собствените зидове,
над кръста ти се извиси.
Без срам се кръсти институция,
а сега е корпорация на вярата,
а тя е проституция –
вяра без надежда, продавана на килограм
в търговски център, във пазарен храм!

За теб се правят филми...
Изсякоха гори... напечатаха се книги
Все за теб... За теб ли?
За папата и хората... и мишките...
Кажи ми, ти къде си?
Във папата? Във хората?
Или във мишките, свещите огризали,
от бедняшките ръце във здрача – там – оставени,
сред нишките на празнична молитва,
или псувните делнични, загризали
на вярата огризките,
по спирките, където бедните
закусват със очи реклами...
Бедността не е във дрехите.
Във тях е вярата, а бедността в очите –
празните очи, преливащи от изморен цинизъм,
калкулиращи на чуждите успехите...
Другият е чужд, и аз съм чужд на себе си,
но не от нарцисизъм... Не!
От бедност... от безверните молитви,
които имат свой живот – някои богат,
а повечето лош – животът на човешките молитви –
нашият, човешкият живот...
... през куп за грош...
А там, в купа, да някой кош
вярата не свети, отдавна разменена за монети.
Дете отбито от майчината гръд –
вярата изтриха в мен – човека,
и тя сега като сираче проси,
или вони със алкохолен дъх.
Но нека! Щом безверие човекът носи,
неспособен радостта си да прозре
от съдбата си да бъде беден...
Тази чест му бе дарена от богати,
богато бе отрупан с нея...
Той човекът бе...
... клан, разстрелван, бесен, заразяван,
изморяван, тровен, изтерзаван...
Той, човекът, е мишена на човека –
газен, унижаван, мачкан, изтезаван...
... от човека?!...

Къде си ти, Боже, в цялата истерия!!!
Дали в лъжите на платени демагози,
които в сложни диалози ме заклеват,
че тази сеч на бойното поле –
в села и градове, във магазини –
е цивилизационен сблъсък?!
Този ослепяващ рев в ефира
е само радио-телевизионен напън,
да ме убедят, че е добре,
когато някъде умира от бомбите дете...
С какво е другият различен?
С какво съм по-добър? С какво пък той по-лош?
Той вярва в своя бог! Аз вярвам в моя!
По пет на нож във тъмна нощ...
... и воя на сирени, пожарни светлини
и знамена развени – кървави петна
и слънцето лежи в окопите на нашата война.
Аз вярвам в теб. Но не, аз вярвах...
Сега аз вярвам във човека...
... и в пръста му на спусъка поставен...
... и в пръста му сълза от детското лице избърсал...
... и в онзи пръст над копчето увиснал...
... в онази мисъл за човек, свободен от човека...