Като сива вълчица – дълбоко в бърлогата свряна,
нощ, след нощ близах рани. Солено-горчивата кръв,
е от лапа, която прегризах, щом щракна капана,
носех волна душа, а се хванах на мишата стръв.
Да боли, не боли, само дивото в мене възкръсна,
та и болката сви се под камък, притихна без глас.
Свободата ми вълча – с душата платена и късна,
на сърцето ми белег – останал невидим за вас.
Този свят ще е мой! Към небето ще вдигна муцуна,
ясен месец над мен ще посипе коприна – за път.
Злоба нямам, а обич, че с нея ме Господ целуна.
Всички вълци трикраки без страх към звездите вървят...