Вълчица
Някъде там, сред гората,
някъде там, по полята
броди вълчица бяла -
много път е извървяла.
Като митично създание на Луната
тя се крие от Зората.
Очите като светулки блещукат в лунно отражение -
тя достоен войн е в сражение.
На вълчицата някакви псета са й ненужни.
Вълците с вълци са задружни.
И сама умее да се пази,
научена е пред никого да не лази.
Ловецът с куршум от огън рани я.
Но вълчицата Луната спаси я.
Кълбо в небето, с блясък отразен от Слънце -
във вълчето сърце вникна смелост, малка - като зрънце.
Ловецът загуби й следата,
вълчицата изгуби се нейде в гората.
Самотна, но в самотата си най-силна,
вълчицата застана на лапите си стабилна.
Тъй загадъчна както си беше,
на хълма застанала, сили не хабеше,
вълчицата към Луната виеше,
а тя с мътните си лъчи сълзите на вълчицата триеше.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гергана Все права защищены
