Родил се във гората,
във глутница – семейство
вълк единак,
неприемащ никакво лакейство.
Живял там година, две, три
и все усещал как нещо го мори,
във тая задруга, с коя е надарен -
Богатство за всеки що е в нея член,
но не и за тогоз, що има блен -
да не умре, макар и див, във плен !
И така решил че инак ще успее,
без по глутница да вие,
без по вълците да блее,
сърцето свое чул как бие -
По същия начин, както и досега е било,
но без никой да го чува
и то от сила до вчера унило,
сега взело да лудува.
И тъй, вълкът единак, знаейки че дома,
не винаги е там дето си се пръкнал,
воден от една мечта,
по неотъпканото тръгнал.
Дълго в непознатото се скитал,
насам, натам... и никого не питал..
Дали щял да попадне на вълк, коза, овен
всеки щял да бъде като овца в плен
и от порядки заслепен...
Най-после попаднал във едни поля.
Загледал се в небето...
„Ей това е красота“,
възкликнало сърцето.
Почувствал свободата,
почувствал тишината -
неща, липсващи в гората.
Но изведнъж корема взел да стърже,
сякаш че крещи му – яш
и вълка затичал бърже,
но сякаш всичко бе се скрило
под невидим плащ,
и ядливо нищо не движеше,
само тревата се пасеше,
а той макар и виещ от глад
овца не беше,
щеше да си остане вълк единак,
дори и да умреше.
И отново взел дома да дири,
ходещ, без другар и сам,
невиждащ никви ориентири,
бродещ, като призрак ням.
Но след пътя дълъг, гладен
най-после зърнал края
и останал смае.
Зяпнал морската омая.
Гледал, взирал се с очи сънливи
Ввширините сини, чудни,
във вълненията пенливи,
в приливите вечно будни.
Но в унасянето му щастливо
взело нещо да къркори,
а морето колко е красиво,
толко и от глад ще го умори.
Но полека, лека, с крачка
по плажната пътечка,
съгледал как морето носи му храна
и подушил мидите бляскащи на бялата луна
Взел да хрупа, те пък да хрущят
и мисли :
Бог ми прати тая гадост, колкото да не умра,
явно и в рая никак ме не щат,
дали да се не примиря..?
И тъй с мисли черни и зловещи
своята душа той гори
и черен звяр отгоре му се блещи,
смята ощ да го ломи,
и вилнее буря страшна,
кърши клони и треви...
Но изведнъж вълка крещи:
„Тука няма да се тръшна,
тука няма да подвия крак“
Надигна се зави юнашки и дори не пъшна.
Това беше - Вълк Единак!
И пак потеглил, бродел,
никой не знай – кога, как, къде.
Него вятъра го водел,
а той само ходел,
отказвайки да се даде...
Един ден, повреме
на поредния ход
усетил единака край себе,
познат вой, познат народ .
Погледнал към небесата,
как когато сетил севте свобода,
познал че се намира във гората
и някак си почувствал пълнота.
Едно чувство необяснимо
стоплило сърцето му ранено.
„Това ли е нещото любимо
това ли е нещото копнено“ !
Сега, намерил най-после дома,
във който сякаш не е бил,
прозрял, макар и с немалка цена,
че туй е що е той търсил.
Останал във гората,
във глутница-семейство
вълк единак...
Приел тежкото житейство,
но себе си... все пак...!
© Зами Слисев Все права защищены