Родил се във гората,

във глутница – семейство

вълк единак, 

неприемащ никакво лакейство.

Живял там година, две, три

и все усещал как нещо го мори,

във тая задруга, с коя е надарен -

Богатство за всеки що е в нея член,

но не и за тогоз, що има блен -

да не умре, макар и див, във плен !

И така решил че инак ще успее,

без по глутница да вие,

без по вълците да блее,

сърцето свое чул как бие - 

По същия начин, както и досега е било, 

но без никой да го чува

и то от сила до вчера унило, 

сега взело да лудува.

И тъй, вълкът единак, знаейки че дома,

не винаги е там дето си се пръкнал,

воден от една мечта,

по неотъпканото тръгнал.

Дълго в непознатото се скитал, 

насам, натам... и никого не питал..

Дали щял да попадне на вълк, коза, овен

всеки щял да бъде като овца в плен

и от порядки заслепен...

Най-после попаднал във едни поля.

Загледал се в небето...

„Ей това е красота“,

възкликнало сърцето.

Почувствал свободата,

почувствал тишината -

неща, липсващи в гората.

Но изведнъж корема взел да стърже, 

сякаш че крещи му – яш

и вълка затичал бърже, 

но сякаш всичко бе се скрило

под невидим плащ,

и ядливо нищо не движеше, 

само тревата се пасеше, 

а той макар и виещ от глад

овца не беше, 

щеше да си остане вълк единак, 

дори и да умреше.

И отново взел дома да дири,

ходещ, без другар и сам,

невиждащ никви ориентири,

бродещ, като призрак ням.

Но след пътя дълъг, гладен

най-после зърнал края

и останал смае.

Зяпнал морската омая.

Гледал, взирал се с очи сънливи

Ввширините сини, чудни,

във вълненията пенливи,

в приливите вечно будни. 

Но в унасянето му щастливо

взело нещо да къркори, 

а морето колко е красиво, 

толко и от глад ще го умори. 

Но полека, лека, с крачка

по плажната пътечка, 

съгледал как морето носи му храна

и подушил мидите бляскащи на бялата луна 

Взел да хрупа, те пък да хрущят

и мисли :

Бог ми прати тая гадост, колкото да не умра,

явно и в рая никак ме не щат, 

дали да се не примиря..?

И тъй с мисли черни и зловещи

своята душа той гори

и черен звяр отгоре му се блещи, 

смята ощ да го ломи, 

и вилнее буря страшна,

кърши клони и треви...

Но изведнъж вълка крещи:

„Тука няма да се тръшна, 

тука няма да подвия крак“

Надигна се зави юнашки и дори не пъшна. 

Това беше - Вълк Единак!

И пак потеглил, бродел,

никой не знай – кога, как, къде. 

Него вятъра го водел, 

а той само ходел, 

отказвайки да се даде...

Един ден, повреме

на поредния ход

усетил единака край себе,

познат вой, познат народ .

Погледнал към небесата, 

как когато сетил севте свобода,

познал че се намира във гората

и някак си почувствал пълнота.

Едно чувство необяснимо

стоплило сърцето му ранено.

„Това ли е нещото любимо

това ли е нещото копнено“ !

Сега, намерил най-после дома,

във който сякаш не е бил, 

прозрял, макар и с немалка цена, 

че туй е що е той търсил.

Останал във гората, 

във глутница-семейство

вълк единак...

Приел тежкото житейство, 

но себе си... все пак...!