Вълната
Прегърнах вълната и тя ме понесе
далече, далече, далече
от тежката сива и битова плесен,
от кротката гаснеща вечер.
Рисуваше сенки по морското дъно
вълната със четка пенлива.
Пак фарът премигна с окото безсънно.
Луната усмихна се жива.
Вълната препусна, а аз я пришпорих.
Гърбът й бе синя надежда.
Морето сърцето си светло отвори.
Медузи припламваха нежно.
В галоп, без посока, без цел и идея
летяхме две - аз и вълната.
Самотен и тайнствен тъмнееше кеят.
И дишаше тихо земята.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Нина Чилиянска Все права защищены
