Върви си

Отново вечер. Отново празен лист. Отново тъмна стая.

На някой пука ли му аз къде съм, как съм? Не? Все тая!

На гости… пак дошла е самотата,

а аз пиша за пореден път, сгушен под одеялото в кревата.

Здравей!

Ти, САМОТА – приятелко  “любима”, стара.

Отново всяка вена в мен изпъква,

като дебела струна – бас на неупотребявана китара.

И ето! Дрезгав глас! Опитваш се ти нещо да ми кажеш?

Аз не спирам да руша оковите със сетни сили,

а ти по дупките след мен започваш пак да мажеш.

Затворен съм!

Сред тези четири стени, като в приказка – безкрайна.

Опитвам да избягам. Тръгвам. Спъвам се и падам,

а ти започваш пак с речите омайна.

Аз знам.

Обрекла си ме ти да бъда сам,

дори със спътница в живота.

Човек разбира те, когато споделиш,

но проблемът има си той две страни, като намачкана банкнота.

Дерзай със мен!

И нека аз платя за болката на всичките самотни по света.

И нека с гърдите си поема заслужения от всичките куршум, от на болката цевта.

Недей се смя!!!

Усмивката ти крива е. Не искам другите да страдат.

Обичам да обичам. Мразя другите, когато те сами се мразят.

Сега щастлива ли си? Колко още искаш да ме притежаваш?

Аз знам – ти радостна си, когато мачкаш – ти обожаваш!

Не зная колко още. Живей така, а аз ще съществувам покрай тебе.

Дано да дойде ден, в който да се спра,

да моля теб и другите като новородено бебе.

Затуй сега аз казвам: “Майната ти!”,

не ме интересува  ти коя си, как си и къде ще идеш.

И нека, както всички, които си измъчвала,

НИЩО ХУБАВО НЕ ВИДИШ!!!