Въздишка

  Прашни улици в изстинал град 
сенки  лутат се по тротоарите
с души в любов изпръскани. 
Там загубени във времето мечти, 
търкат кожи в живот излъскани.
Зъби скърцат, пясъкът хрущи, 
в спомена от дни отминали, 
любовта там някъде кръжи, 
после спъва се в плочките разбъркани, 
на живота в беди. 
Каменни стени, вятър хладен 
пили костите до блясък, 
там забравените по земята 
загубени съдби спъват се 
по ръбовете на мечти забравени.
Прашни улици загубени съдби 
в спектакъл дето сам създаваш 
пишеш ред и после друг редиш, 
тръгва да се рони друг остатък. 
Прашни улици на каменна съдба, 
изпилила с него камък, 
драскотините по нашите души, 
прави спомена най-сладък.

Максим Велков