Събуждам се до края на нощта
сред истини, от вяра оболели.
Изтръпнала във себе си мълча,
а колко думи си отиват неми...
Целувам радостта от допир тих,
обречен да е слънчево сияние...
Изгубвам се понякога в мечти,
във сънища и тъмно обаяние.
Разливам се в ръцете на дъжда,
изтичам, без да питам колко
очакване ще бъда и съдба
на нечие безумие; и болка.