На Емо

Излязох някак от живота

и отстрани го наблюдавам.

Не ме вълнува нито нота

от шарената му гълчава.

И сякаш съм актьор на сцена,

а пък се гледам от салона.

Не, не играя вдъхновено,

ни ролята ми е коронна.

Замислено анализирам...

След нощите се влачат дните.

Не съм ни жива - ни умирам,

а сянката ми плаче скрито.

Днес сякаш гледам от перона

как влаковете отминават.

Безмълвен, празен е авмонът.

Не, отговор не получавам

на трескавите си въпроси.

А те са много, много сложни...

И  само вятърът ме носи

към хоризонти невъзможни.