И носи лятото хоругва светлосиня,
пощада моли за побъркания свят.
През нивите, полята – дето и да мине,
по стъпките му само макове цъфтят.
По синори от зноя рано оголели,
метличината скланя сините очи.
Авлигите задъхано извиват трели,
като пелинов дъх надеждата горчи.
Среднощни светлинки над нивите са мяркат,
щурец провожда в мрака пеещи души.
Вечерницата грее, от Луна по-ярка,
ако заплаче някой, да го утеши. ...