Вглеждал ли си се нявга ти във нещо,

на пръв поглед просто, грозновато,

но в миг проглеждаш и съзираш

във туй нещо красотата.

И някак странно ти се види.

Питаш се: "Нима имал съм очи

само за грозни хубости?"

А хубостта, тя, едната

навсякъде била -

в лъчите, небето и тревата,

стаена, тръпне в бледа тишина.

Срещаш нея постоянно

и леко спокойствие във тебе бди.

Мислиш я, търсиш непрестанно,

отнейде пак да озари.

Но тя не вика, а шепти.

Вопълът ù - пропит от нежността.

И всред горестни хвалби и суета

наум ликуваш: "Пак е тя!"

Дали "Красотата ще спаси света" не зная,

или ще бъдат други чудеса.

Но нека съзре човека дори и във безкрая

единствено нея - хубостта.