Реши и тръгваш. И ми става тежко.
Сама поемаш пътя си натам,
а аз оставам невъзможно сам
в това безлично общество човешко.
Усещам: срещу мене идва есен
и падат вече жълтите листа.
А тръгваш ти бе думи на уста...
Забрави ли за оня миг чудесен?
Надеждо, моя!Как да те задържам?
За тебе вече няма тук храна.
Не взимаш вече моята страна.
Но как сега без тебе ще издържам? ...