За надеждата
Реши и тръгваш. И ми става тежко.
Сама поемаш пътя си натам,
а аз оставам невъзможно сам
в това безлично общество човешко.
Усещам: срещу мене идва есен
и падат вече жълтите листа.
А тръгваш ти бе думи на уста...
Забрави ли за оня миг чудесен?
Надеждо, моя!Как да те задържам?
За тебе вече няма тук храна.
Не взимаш вече моята страна.
Но как сега без тебе ще издържам?
Че ти до днес в живота ме крепеше-
на теб разчитах всеки божи ден.
В живот посърнал и невдъхновен
за мойто чисто име ти спореше.
Без тебе вече нищо не е вкусно.
Без тебе вече всичко ми горчи.
За бъдещето нямам пък очи-
за мене то остава си...безвкусно.
© Никола Апостолов All rights reserved.
