В тъмнината... където надеждата умираше
В тъмнината... където душата ти кърви
В тъмнината... където няма и спасение
Заклещена бях аз... и сърцето ме боли
И нямаше надежда сред болката голяма
и нямаше желание... сама останах
Дали когато всеки си отива
в щастие и радост той умира?
Не вярвах, че спасението аз ще изнамеря
и болката ще спре... ще се засмея.
Не вярвах, че сърцето ми кървящо все
ще може да успее, болката да спре...
Надеждата умираше... сълзите си течаха
и сякаш тъжен танц по лицето те играха
и стичайки се по шията ми бяла,
оставяха следа в душата побеляла.
И болката, тъй силна, очите заслепява,
надеждата изгасва... по малко... не остава...
И с глас изнемощял помолих аз: "Спаси ме!",
но никой не ме чу... и болката изпи ме.
Останах сама в сенките... без щастие, без радост
Умирах бавно всеки ден и с кървави сълзи на слабост
аз вярвах в утрешния ден прекрасен,
когато отговора на въпроса ми "Защо?" ще е по-ясен
И тъй живеех аз, погубена, нещастна,
и мразех се... защото бях ужасна.
И всеки ден се молех болката да спре...
и всеки ден си мислех коя съм... и къде?
И свих в черупката си цялата си същност,
и всякаква емоция... и всяко чувство...
И тъй седях сама... обвита във тъга...
Но после той дойде - прекрасен бе, добър
и като лъч огря сърцето, като в сън.
Нарекох го аз слънце, защото той дари
светлината на моите дни.
Изрече думи и успя да заличи
раните дълбоки и тежките ми дни.
"Обичам те" той каза... и болката ми спря
"Благодаря ти, Боже" казах... и нямаше тъга.
От болката и мъката ми нямаше следа
Обичах го... аз също и нямаше да спра.
Прочиташе той сякаш моята душа,
разбираше той всичко - омраза и тъга.
Макар че също бе ранен - болезнено и зле,
помогнахме си заедно... болката да спре.
Обичам го наистина и слънцето блести:
в сърцето ми е щастие и няма мрачни дни...
И в изгрева на идващото утро,
и в залеза на тръгващият ден
ще го обичам вечно, до полуда,
и вечно аз ще искам да е с мен...
© Искренна Панайотова Все права защищены