За невъзможната любов...

О, има такава любов!... Невъзможна,

че сякаш преследва я целият свят!...

Невъобразимо объркана, сложна-

върти се в житейския свой кръговрат...

Понеже на всички природни закони

и на всички човешки е още против,

съвсем невъзможно е тя да догони

във Времето нейде, безкрая щастлив...

А може да бъде и луда, и страстна:

и даже в небето със своя звезда!...

В началото да  е: чаровна, прекрасна-

без намек дори за такава съдба...

... Но във орисия: да е неразбрана-

животът ѝ някак обратно върви...

Страстта ѝ е все незарастваща рана,

която при всяка възбуда кърви...

Билетът ѝ винаги еднопосочен,

не помни кога е била с изпращач

и само за малко след подбив  нарочен

се свива понякога в ъгъла с плач...

Но може да чака години на кея,

намразила даже и родния бряг,

сезоните бавно въртят се край нея-

от ранната пролет до късният сняг...

Или на перона на някаква гара

след нощният влак да си тръгва сама

и нещо молитвено да си повтаря,

цветята захвърлила в път към дома...

Тя може да чака да хлопне вратата

и кучето там да излае на зло...

Да гледа портрета висящ на стената

през дългите нощи в студено легло...

Във празници святи отбягва тълпите

(с ликуваща веселост луди тълпи)

отдавна погребала вече мечтите

във своите млади все още гърди...

На пусто кръстовище сбъркала пътя,

на камък крайпътен печално седи...

Но кой ли ще мине за да я упъти

в един лабиринт от погрешни следи?...

А никоя вече не води до храма,

и оня свещен, ритуален олтар,

където пред Бога обричат се двама-

наивно, но с толкова прелест и чар!...

... Понякога само откраднато щастие,

подобно на слънце във зимния ден,

я стопля за малко със миг сладострастие,

но с много надежда за свят забранен!...

Коста Качев,

12.01.2014.