Не гледам друго. Само нея. Самотна светлина в нощта. Провесена ръка през балкона държи я, всякаш от нея зависи света. Весело трепти малкото пламъче далечно, загатва то за толкова много неща. Кой ли държи я? Не зная. Някой самотен вечерта.
Градът оживява. Процъфтява. Расте дори и сега. Но малката светлинка остава - по-малка вече е тя. 
Скоро ще избледнее, ще изчезне. Немощно ще пусне последната си струйка дим. Някой нехайно вече държи я, аха-аха да падне в неспирния глъч. Долу под нея, живота не спира. Хора умират, сърца са разбити, други се раждат, живеят и дишат. За тях тя свети - трепва веднъж и дваж, не триж. Последни секунди отброявам и ето - грозна гледка последва. Бавно полита надолу, ръката вече се прибира. Дъждът ускорява своя ритъм, достига епогея си - скърби за нещастната цигара, стъпкана от знайни и незнайни. Тя изпълни своята роля. Значима беше тя.
Трепва светлинката малка, нещастна, сама. Капки падат. Красиво те довършват този, за когото страдат.