И тази нощ ще бъда Вятър,
вилнеещ тъй самотен из града,
ще бъда без лице, тяло и без сянка,
за да не мога лесно да се приземя.
А Вятърът захвърля всички чувства,
които го потискат и шептят,
обаче с думи, завързани със котва,
те приказка измислена четат.
А Вятърът не вярва на онези,
които свалят от небето му звезди
и в дар му дават всичките комети,
реалност иска той – не ще ги оцени.
Виелица е, но зима е, нормално.
Вятърът замръзна под дъжда
и бе подминат тъй профанно,
и бе убит от всеки със слова.
Но мина някой и стопли го за малко
и светнаха по-ярко нощните звезди,
реших да бъда Вятър, но за кратко,
изгубих се в най прекрасните очи.
(26.12.2011)
© Сирарпи Мирзоян Все права защищены