гробището е нива
на мъртви илюзии и вечнозелени чемшири
всеотдайно преливана
с безответни сълзи и вино
методично лочеща
закъсняло обичане
неуморно поникваща
спомени и мраморни плочи
гробове пресни чернеят
сред неприбраната стара реколта
рохката пръст е белег
за новородена болка
която от сухата гръд на земята
наивно идва да суче
и има четирсет дни
самотата
да изучи
мама вече не плаче
на татко на гроба
нейната болка подмина
десет години
нейната болка порасна
(навътре - уместна посока)
вече не бърка неловко
в очите на хората
вече мълчи
възпитано
или пък татко някак е успял да й каже
че там е светло
че там е светло и хубаво
че душите живеят добре
и лошите даже
само едно им тежи –
живите
с глухотата ни шумна
дето им пречи
да ни пошушнат
че отсам са и раят, и адът,
и чистилището
и че някой ден
недалечен
пак ще ги гушнем
© Миа Сердарева Все права защищены