Зайко си има вече заешка дупка,

защото си е извадил своя поука,

че остане ли зиме навън във студа,

това си е вече беля, не шега.

Има си зайко верни другари,

но не всякакви  земни твари,

подбира ги дълго и мъдро с боязън,

не храни никак към другите непрязън.

Храна си търси в близката гора -

не ще да влиза в чуждата леха.

Не може да се каже, че е силен,

но в скорострелен бяг е най-стабилен.

Наивен той не ще се веч покаже,

знае, току-виж някой от това намаже.

Предпазливо си живее там до сплетения храсталак,

помни - щеше нявга да остане без левия си заден крак.

Смеят му се дружно и мушички, и птички,

че най-страхлив бил наш зайо от всички.

Той гледа снизходително, има в себе си радост.

Е, всеки естествено има си някаква слабост.

Жестокият присмех не влиза в дългите му уши,

без яд си живее и знам, съвсем не греши.