Не винаги доброто побеждава,
не винаги лъч пътя осветява,
не винаги получаваме това,
за което сме копнели досега,
защото преди много време
Бог наказа ни с това ни бреме:
Да живеем с тези проблеми,
да се борим с тези промени.
Сами, без помощ от себе си, дори
... дори, когато ни боли".
Но Бог видя, че сме щастливи,
видя цветята наши, красиви
и реши, че много ни е дал,
и че народа го е предал,
и наказа ни да живеем така,
да търсим себе си в прахта.
Наказа ни цял живот да се учим
и нищо в замяна да не получим.
Да търпим тази болка с усмивка,
въпреки, че душата отвътре ни вика.
Сега поглеждаш слънцето щастливо
и  подаваш му цветето бодливо.
Казваш му на ум: "Виж, за теб го създадох!
Красотата му на дявола продадох!
Сега е като нас, забравени, сами,
пропити в собствените си мечти!
А ти ни се усмихваш сега.
Надсмиваш се тайно на света!
Но ще те видим някой ден,
когато станеш като мен!
Когато лъчите ти умрат
и теб в мъка погребат.
Тогава света ще ти се смее,
красотата ти ще пропилее,
а ти ще седиш само, нали,
Потънало... в черни мечти!
Но усмихвай се сега,
имаш още време красота..."
_______________

Но един ден, дете се осмели
тези думи да му изшепти
и слънцето от срам заспа,
погреба ни в по-голяма самота.
И с приятелите облаци написа,
небето сиво така изписа.
Заради тези думи, които ще издам,
човечеството гори в ярък плам,
защото слънцето каза с тъга:
"ЗАБРАВЕТЕ ЗА ЛЮБОВТА!!!"
Последната надежда наша умря,
всяка роза падна в калта
и със злоба дяволът се изсмя:
"Изгубихте вие... СВЕТА!"