З К Ъ С Н Я Л А

                                                     Розата разтвори мигли оросени

                                                     и потърси с поглед простори зелени.

                                                     Тъжно се усмихна – бяха пожълтели

                                                     сухите тревички, листните дантели.

                                                     Вятър – сухо ехо, стигна от далече.

                                                     Спомен – тънка риза, розата облече.

                                                     Сънно се протегна, тежкоотмаляла

                                                     и изхлипа:”Боже, как съм закъсняла!”

                                                     И разтвори къдри – листи разпилени,

                                                     аромат на мама достигна до мене.

                                                     Поглед към вратата впери и изстена.

                                                     Не потръпна. Беше ледно вкаменена.