З К Ъ С Н Я Л А
Розата разтвори мигли оросени
и потърси с поглед простори зелени.
Тъжно се усмихна – бяха пожълтели
сухите тревички, листните дантели.
Вятър – сухо ехо, стигна от далече.
Спомен – тънка риза, розата облече.
Сънно се протегна, тежкоотмаляла
и изхлипа:”Боже, как съм закъсняла!”
И разтвори къдри – листи разпилени,
аромат на мама достигна до мене.
Поглед към вратата впери и изстена.
Не потръпна. Беше ледно вкаменена.
© Стойна Димова Всички права запазени