Като озъбено куче Животът ме връхлетя.
Животът бе само дворцов лакей.
Отваряше ми една след друга врата.
 Пристъпвах напред, а той: "Спри тука ! Не смей !"

И в стаите светли други хора се смяха,
а аз съзерцавах ги - чужда, далечна.
С играчките скъпи други деца си играха.
Мечта си останаха - недостъпна и вечна.

И чувах във тъмното кикота грозен.
Озъртах се, търсех поне лъч светлина.
Накрая дочух как с грохот чутовен
затръшна се и последната му врата.

                                            Вили Димитрова