Sep 27, 2012, 10:09 AM

Защо 

  Poetry » Other
461 0 0

 

 

Като озъбено куче Животът ме връхлетя.
Животът бе само дворцов лакей.
Отваряше ми една след друга врата.
 Пристъпвах напред, а той: "Спри тука ! Не смей !"

И в стаите светли други хора се смяха,
а аз съзерцавах ги - чужда, далечна.
С играчките скъпи други деца си играха.
Мечта си останаха - недостъпна и вечна.

И чувах във тъмното кикота грозен.
Озъртах се, търсех поне лъч светлина.
Накрая дочух как с грохот чутовен
затръшна се и последната му врата.



                                            Вили Димитрова

© Вили Димитрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??