Защо се мъчим тогава...

16 июл. 2015 г., 23:40 2015-07-17T00:49:28+03:00

Поэзия » Другая

397 0 3

Случвало ли ти се е,
на тавана да срещнеш,
малко мършаво коте
свито сред гредите?

Душата да те хване за гърлото,
ръката ти да се вдърви протегната.
Да говориш, а да не чуваш казаното,
сълзи да текнат, вместо усмивка.

Ще те е страх от него,
да не те одраска.
Ще му подхвърляш нищо
и... ей така до днеска.

Ще тичаш между етажите,
а блокът някой строи го.
Ти призна- Случи ми се
и аз признавам- Случи ми се.

Защо се мъчи с нас животът тогава?

Brezar111 (Людмил Нешев)

2015-07-17T19:45:38+03:00

Отговарям: Заради онова, което е само на крачка от тези две признания, сами по себе си недостатъчни, но пък са задължително условие в осъзнаването ни, и всъщност са пробив в еволюиращите с все по-бързи темпове - пресметливост, студенина, безхаберие, ялово самочувствие...
mimamina (Мина Конарова)

2015-07-17T17:40:33+03:00

Това е то, любовта почти винаги има бодили или нокти- в случая!
Дерзай!
vega666 (Младен Мисана)

2015-07-16T23:53:08+03:00

Блокът се строи. Значи таванът още го няма в Реалността. Той ще бъде построен последен. И тогава идва ред на малкото коте, от което се страхуваме да не ни издраска, но без което душата не може.

Поздрав, Приятелю! Мисля, че те разбрах правилно!