Усещам силата на височината,

чувствам опиянението да си на върха,

забравям какво е да си най – долу.

Живях в бедност и лишения –

борих се с все сили да изляза от батака.

Тази цел оправда средствата,които ползвах.

Дойде момент, когато

нито плача на майка ми,

нито критиката на баща ми,

нито отчаяните опити на приятелите ми,

можеха да ме разубедят.

Съзнанието ми бе болно, гнило –

като прокълнато.

Забравих кой съм и от къде идвам.

Бе важен върхът, властта и мощта!

Кои сте, вие, там долу?

Не ви познавам. Млъкнете! Пречите ми..

(Това НЕ е стих. Това е СТРАХ – онзи, от който най – много се плаша. Пазете се.)