Застинал вик
Листа се ронят,
като тъжни спомени
и падат отчаяни
едно по едно,
после се струпват,
от вятър прогонени,
дъждът ги превръща
в мокро петно.
Плачат дърветата
ронят сълзи,
скърцат и стенат
слова неизказани.
Клонът – пречупен,
клетви мълви
(сломен от вини,
без лик)
недоказани.
В Душата усойна
змия се е свила,
кълве ме и съска
на своя език,
отровата пръска.
Съвестта победила
в гърлото буца от лед
застинал е вик.
Ноември, 2016г.
Варна, Гавраил
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гавраил Йосифов Все права защищены
Харесах!