През зашити устни,
усмивката на болния ум
пак се прокрадва.
Дни на ред в самотата
стоял и със сухо гърло
крещял, името,
името на своята тъга.
Под залепени клепачи,
слепи, осветени очи мърдат
бясно, сънувайки…
…бленувайки своя
свят.
Звуците на живият,
нормално ненормален свят
придобиват цветни образи
и в своето леко ритмично
шумолене светът приема
формата на рояк, ядосан рояк.
Роякът от монотонен и спокоен
блян се превръща в параноично
просъществуване. Ярките цветове
стават тъмни и студени.
Очите се отварят… светът е отново
толкова нормално ненормален,
но отново не свободен се чувства
в своята изсъхнала черупка.