Опръхнаха ми мислите от толкова сълзене,
да се въртят, подобно хамстери във колело,
а делниците ми, с непоправимо тънки вени,
се изтощиха да разнищват вечното "защо?".
Тътрузят стъпки, сякаш просяци по тротоара,
навътре дишат, с крехки до пресипнало души -
отиват си и няма във неделя да ги сваря
да слагат подпис в погледа на нечии очи.
Опровергани, съдени, в последната си миля,
вините си понесли - камъни за речен брод,
отиват си... отиват си... отиват си безсилни,
с мазоли по сърцата, живи още - без живот. ...