Зелената миля на делниците ми
Опръхнаха ми мислите от толкова сълзене,
да се въртят, подобно хамстери във колело,
а делниците ми, с непоправимо тънки вени,
се изтощиха да разнищват вечното "защо?".
Тътрузят стъпки, сякаш просяци по тротоара,
навътре дишат, с крехки до пресипнало души -
отиват си и няма във неделя да ги сваря
да слагат подпис в погледа на нечии очи.
Опровергани, съдени, в последната си миля,
вините си понесли - камъни за речен брод,
отиват си... отиват си... отиват си безсилни,
с мазоли по сърцата, живи още - без живот.
И нищо, че умея го на няколко езика,
да изкрещя до космоса как много ме боли,
не виждам смисъла из празното да викам,
и уча кожата си овладяно да мълчи.
Устата ми сега е по диагонала няма,
след хилядите приказки за чужда свобода.
Мазолите са само спомени от бивши рани -
по тях как непростима и наивна съм, лича.
Оттук до края си ще те сънувам във зелено,
а пътят ми от наказания до гърло сит,
унило ще върви и ще мълчи наравно с мене,
по угарите незасяти на едно "Прости!".
Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
