Като прашинково гнездо,
подправено с митична красота,
като извънземни корали,

като римувано писмо,
като детинска чистота,
като преливащи кристали,

като красиво есенно дърво
с килим от жълти пеещи листа,
като мелодия на арфа под луната,

като почистено стъкло,
съставено от злато на места -
изглежда на човек душата

единствено при неговото раждане,
а после:

като студена суета,
като неправедна злина,
като чернилкова безмилост,

като безсмислена лъжа,
като дворец от самота,
като неканена ленивост.

Като на дракона дъха -
опушена и неприятна,
като безжизнено лице,

като пречупени крила,
като догадка непонятна,
като измамено сърце

единствено по време на дихание,
а после:

като осъдени мечти,
като запалена библиотека,
като изсъхнали цветя,

като неискани сълзи -
душата спира се полека,
преди да полети сама

далеч от грозни сивоти,
за да покаже на човека гузен,
лежащ на смъртния си одър

как изменението ù лети,
как от красива се превръща в грозна,
защото той я е притискал подло

далеч зад границите на повърхността.
Той съжалява, когато приближи се до смъртта.