Зима
Студ и мраз. И тиха зима
драска скрежните стъкла,
с острите си пипала -
сякаш силите ни взима.
Слънцето небрежно жули
по скованото лице
на човек, поспрял без цел
под мечтите си за юли.
По назъбените плочки
хрупкавият сняг лежи,
разпокъсан от лъжи,
че сезоните са срочни.
А пък зимата тепърва
се загнездва - като глас,
че тъгата вътре в нас
няма никога да свърши.
Тракат хлъзгави обувки
по начупения лед.
Спомен за преди и след...
Тъй далече ни се струва.
Спомен - топъл, мек и златен,
как тъгата вътре в нас
се отмива пласт след пласт,
от дъха на жарко лято.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миглена Миткова Все права защищены
