Започвам със снега, който преспите прави

и затрупва пътищата пусти и бели.

Продължавам с героя, който бързо забрави

за любовта и чувствата отлетели.

Бих спомена и студа тъй коварен,

а него нищо не би го спряло.

Мигът на любов отдавна забравен,

дето и слънцето не би го огряло.

За любовта, тъй чиста, мила и свята,

която болка оставя след себе си.

Тя носи на зимата красотата,

но преспи навява по пътя си.

Зимни нощи, обречени на студ и тъга,

безсмислени и отдавна забравени.

В които съм героиня сега,

с душа и сърце, от тебе ограбени.

Герой си ти в моята зимна картина,

която с тъга и болка аз ще рисувам.

И страдам не ден, два или година...

а цяла вечност за тебе тъгувам!