Започвам със снега, който преспите прави
и затрупва пътищата пусти и бели.
Продължавам с героя, който бързо забрави
за любовта и чувствата отлетели.
Бих спомена и студа тъй коварен,
а него нищо не би го спряло.
Мигът на любов отдавна забравен,
дето и слънцето не би го огряло.
За любовта, тъй чиста, мила и свята,
която болка оставя след себе си.
Тя носи на зимата красотата,
но преспи навява по пътя си.
Зимни нощи, обречени на студ и тъга,
безсмислени и отдавна забравени.
В които съм героиня сега,
с душа и сърце, от тебе ограбени.
Герой си ти в моята зимна картина,
която с тъга и болка аз ще рисувам.
И страдам не ден, два или година...
а цяла вечност за тебе тъгувам!
© Иваничка Петкова Todos los derechos reservados