Край мене зимни ветрове фучат.
От студ небето мълком се избистри.
Звездите горе тягостно мълчат,
загледани във земните палитри.
А тук вършее вече снеговей
и трупа преспите непроходими.
Във своя бурен снежен апогей
снегът поражда мисли непростими.
Запердени, прозорците със скреж
от зимен страх присвиват те очички.
Зад тях пък зрее вечният копнеж
за пролет с ранобудните си птички.