Знам, идваш вече само в съня ми...
Знам, идваш вече само в съня ми...
Знам, идваш вече само в съня ми...
викам те мислено и навсякъде те чувствам...
и вечно жива ще си в паметта ми...
в този откраднат миг единствен те прегръщам..
Коленича, когато ти оставям цвете,
на тази мраморната черна плоча..
там до кръста, спират ми ръцете..
застивам всеки път и плача.....
Егоист ли съм, че така ми липсваш...
или по-доброто място бе това за тебе...
не те упреквам, вече всичко свърши...
знам, винаги ще бъдеш ти до мене...
Усещам те във всяка моя глътка въздух...
а луната щом погледна нощем...
виждам те величествена там горе...
светлина, която свети силно още...
Може би ни е заложено, защото е човешко...
да, аз плача, не мога да се примиря,
че те изгубих, плача, защото ми е тежко...
Ако можех от луната на тази тиха вечер,
бих отново те създала, без да се замисля...
Ако можех, щях от звезден прах да те извая...
за да не спираш никога да светиш...
Светлина. Мрак. Светлина. Угасна.
Угасна на земята, но не и в сърцето...
Посветено...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надя Тодорова Все права защищены
