Тъй е голямо там навън полето,
тъй тъмно е- градът отдавна спи-
една звезда угасва във небето-
таз', дето никой в нищо нивга не вини,
но винаги след нея си виновен,
следите ù ги носиш доживот -
звезда е уж, ала е трън отровен...
след който ти си просто епизод
ненужен вече,
нежелан,
прегазен...
и някак си отвътре празен!
Невъзвръщаем,
само спомен,
утайка и угаснала искра
от някога измислена лъжа!
И тя потъва бавно в своя гроб -
и след това животът ти не струва -
тази опърпана, изгубена любов,
защо за нея даже да рискувам?
Защо ли Бог така ме е орисал...
Защо да търся полза във това?
Нима е малка само тежестта
да зная, че без нея няма смисъл?
© Любимата Все права защищены