Тъй е голямо там навън полето,
тъй тъмно е- градът отдавна спи-
една звезда угасва във небето-
таз', дето никой в нищо нивга не вини,
но винаги след нея си виновен,
следите ù ги носиш доживот -
звезда е уж, ала е трън отровен...
след който ти си просто епизод
ненужен вече,
нежелан,
прегазен...
и някак си отвътре празен!

Невъзвръщаем,

само спомен,

утайка и угаснала искра

от някога измислена лъжа!

И тя потъва бавно в своя гроб -

и след това животът ти не струва -

тази опърпана, изгубена любов,

защо за нея даже да рискувам?

Защо ли Бог така ме е орисал...

Защо да търся полза във това?

Нима е малка само тежестта

да зная, че без нея няма смисъл?