Някога броих аз звездите в небето.

Една, две, три,

милион…

до безброй.

И питах ги с вик до небето:

„Как да ви стигна?”

Мълчаливо,

игриво: „Ела!”,

приканваха те.

Опитах с ръчичка,

протегнах се веч,

но небето не стигнах –

такъв ми късметът!

Покачих се на клона,

протегнах ръка,

но отново достигах само листа.

Опитах да бягам –

хоризонта да стигна,

там аз да уловя

моя звезда.

Но бягаше той

игриво с мен –

и този другар

избяга от мен.

Звезда не достигнах,

прибрах се вкъщи

и просто заспах уморена.

На другия ден

събудих се с трепет,

но на небето

вече няма звезди.

Разочаровах се,

плаках и страдах,

защото на небето

вече няма звезди.

През целия ден

умувах усилно,

къде са избягали

всички звезди.

Търсих под дърво

и под камък,

но не намерих нищо,

уви.

Дойде вечерта и лека-полека

звездите изпълниха небесната шир.

Луната доволна до тях да стои,

изпъчи се гордо

и светна – факир!

Аз ù завиждах

съвсем благородно,

луната поисках да бъда във миг –

обиколена с звезди,

ах, тъй, чудотворно

е нейното място, нали!

Измина се време,

пораснах и аз.

Времето остави

загрубели следи

по моята детска душа.

Но още търся

звездите в небето –

не забравих аз

малката детска мечта.

Ден подир ден

със поглед към тях

отправям послание аз.

Видя ли

малка звездица да пада,

изпращам я с поглед,

изпълнен с тъга в този час.

Звездите са мои другарки,

мои сестри,

моя закрила.

Мое семейство

и всичко наред.

И зная аз,

някой ден след много години

ще поема по пътя последен.

Пеша ще тръгна

аз към звездите

и веч те не ще ми избягат.

Сама аз в звезда ще се превърна,

нечия съдба ще закрилям.

И ще бъда щастлива –

доде пак осъмне,

ще блещукам,

ще грея като фар в морето.

Ще осветявам пътя

на душите изгубени,

ще нося радост

на тези, дето им липсва.

Ще приканвам

любопитните малки деца

небето да стигнат

и също кат мен

преди хиляда години

ръце те към всички звезди

да протегнат.