Някога броих аз звездите в небето.
Една, две, три,
милион…
до безброй.
И питах ги с вик до небето:
„Как да ви стигна?”
Мълчаливо,
игриво: „Ела!”,
приканваха те.
Опитах с ръчичка,
протегнах се веч,
но небето не стигнах –
такъв ми късметът!
Покачих се на клона,
протегнах ръка,
но отново достигах само листа.
Опитах да бягам –
хоризонта да стигна,
там аз да уловя
моя звезда.
Но бягаше той
игриво с мен –
и този другар
избяга от мен.
Звезда не достигнах,
прибрах се вкъщи
и просто заспах уморена.
На другия ден
събудих се с трепет,
но на небето
вече няма звезди.
Разочаровах се,
плаках и страдах,
защото на небето
вече няма звезди.
През целия ден
умувах усилно,
къде са избягали
всички звезди.
Търсих под дърво
и под камък,
но не намерих нищо,
уви.
Дойде вечерта и лека-полека
звездите изпълниха небесната шир.
Луната доволна до тях да стои,
изпъчи се гордо
и светна – факир!
Аз ù завиждах
съвсем благородно,
луната поисках да бъда във миг –
обиколена с звезди,
ах, тъй, чудотворно
е нейното място, нали!
Измина се време,
пораснах и аз.
Времето остави
загрубели следи
по моята детска душа.
Но още търся
звездите в небето –
не забравих аз
малката детска мечта.
Ден подир ден
със поглед към тях
отправям послание аз.
Видя ли
малка звездица да пада,
изпращам я с поглед,
изпълнен с тъга в този час.
Звездите са мои другарки,
мои сестри,
моя закрила.
Мое семейство
и всичко наред.
И зная аз,
някой ден след много години
ще поема по пътя последен.
Пеша ще тръгна
аз към звездите
и веч те не ще ми избягат.
Сама аз в звезда ще се превърна,
нечия съдба ще закрилям.
И ще бъда щастлива –
доде пак осъмне,
ще блещукам,
ще грея като фар в морето.
Ще осветявам пътя
на душите изгубени,
ще нося радост
на тези, дето им липсва.
Ще приканвам
любопитните малки деца
небето да стигнат
и също кат мен
преди хиляда години
ръце те към всички звезди
да протегнат.
© Петя Кънчева Всички права запазени
И стихът не е лош, има нужда от малки корекции, но пък ще си загуби от чистотата и чара
Мило ми стана!!!
Поздравления!