04 - Спомените

Сред болката от хапчетата и от ударите със шокови палки имаше едно нещо което още беше останало живо в мен. Това беше купчината спомени, небрежно разхвърляни на брега на моето съзнание. Брегът на моето съзнание беше едно от малкото места, което оставаше непокътнато и до което не успя да припари никой за тези дълги години в санаториума. Въпреки, че бях захвърлен небрежно тук, като изкупителна жертва на човешката суета и страх, аз бях все още силен. Силата ми се състоеше в това, че когато ми нареждаха да измия пода с четката си за зъби, аз събирах сили и кураж да го направя. Силата и куражът идваха от няколкото спомена, с които заспивах всяка Божа вечер след молитвата ми към Бог. Няколко спомена, които не могат да бъдат изтрити никога от моето съзнание.

Споменът за приятелката ми. Имаше прекрасно име - Силви. Което означаваше гора. Да...като в гора се загубих, когато се запознах с нея. Това беше преди много, много години. Когато човешкото в мен още беше живо. Споменът ми за нея е жив и образът й се появява всеки път, когато затворя очи. Спомням си я каква беше преди време - висока, стройна. Красива. Имаше прекрасно тяло. Но то беше като черупка на орех. Тя беше орех. Трябваше да пробиеш обвивката, за да стигнеш до сърцевината, която е невероятно сладка. Преди да вляза в санаториума, аз бях истински щастлив с нея. Тя ме обичаше, аз я обичах. Тя даваше всичко за мен преди и след като влязох в санаториума. Спомням си и невинното й детско изражение и сладкото произношение на думите. Държанието и. То беше уникално съчетание. Тя цялата беше... като запален огън върху леден айсберг. Цялата гореше от страст докато беше с мен. Най-щастлив бях от това, че беше истинска. Истинското в нея се състоеше в това, че беше човек. Нормален човек. И никога няма да си простя за това което й причиних. Накарах я да има за мъж един шизофреник. Въпреки това тя ме обичаше. Грижеше се за мен. Извеждаше ме на разходка, показваше ми местата на които едно време с нея се срещахме. Показа ми и къщичката. Показа ми и нашето дърво. НАШЕТО дърво, на чийто клон още стоеше здраво затегнатия ластик от моята, на времето дълга, коса. Спомням си с умиление за това как силно прегръщаше, как целувките й ме разтапяха. Разтапяха ме, защото бяха истински и топли. Спомням си и как ужасно се държах с нея. Държах се отвратително. Карах я да плаче. Може би заради болестта ми. А може би не?! Не знам. Не искам да размътвам спомена за нещо хубаво. Почти всяка вечер я сънувам. Сънувам как на брега на морето тя се е затичала към мен с нейната бодра и уверена крачка, как ме прегръща и целува и как падаме и двамата на горещият пясък. Но в съня ми горещия пясък не може да се сравни с горещото ми, все още биещо и живо, сърце. Очите й... милият й поглед. Липсваха ми. Почти всеки ден плачех за нея и за това, което вече не може да се върне на яве, а остава само в спомените ми. Споменът за най-тънката струна на моята душа, на която тя с нейните магически пръсти свиреше. Споменът за нейната най-тънка струна, до която ми позволи да се докосна, а аз толкова наивно може би скъсах. Исках пак тя да е до мен, пак да ме обича. Уви, аз бях станал част от галимацията на този упаднал народ. За жалост, сърцето не може да счупи леда. Сега се надявам тя да е щастлива с някой друг и се надявам този някой да я обича, колкото я обичах аз. Да е щастлива толкова, колкото беше щастлива с мен, преди да вляза в санаториума. Още я обичам.

И всяка вечер сънувам очите й, който ме пробождат право в сърцето и ме доближават по-близо до смъртта.