12. Светът Маяковски – „Змията медянка“

  Змията слепок или още – медянка,

  не вижда във всеки сезон.

  Каквато да сложиш пред нея примамка,

  лежи като мъртъв, сух клон.

                           Константин Балмонт

 

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/zmiyata-medyanka-konstantin-balmont

 

  Помещението, в което се озоваха, беше тъмно, сухо и прашно. Лаврентий бръкна в бездънната си торба и извади оттам огромна факла. Тъкмо да я запали, Сивин бръкна в не по-малко обемната си раница и извади няколко фенерчета. Лаврентий мълчаливо прибра факлата, без да се учудва от силната, почти дневна светлина, която идваше от тези миниатюрни „пръчици“. Явно реши, че са някакъв вид газени лампи.

  – Все още имаме достатъчно батерии, но не се разпростирайте много! – предупреди Дун.

  – Няма – каза Габриел. – Защото открихме съкровището!

  Пушкин излезе напред, вдигнал високо фенерчето, което Сивин му подаде. Покрай стените бяха наредени множество дървени сандъци и кожени торби, а в средата имаше купчина, висока почти до тавана, от златни, сребърни и медни предмети – чаши, купи, чинии, виждаха се дори няколко лъскави самовара. Имаше също така украшения и разнообразни дрехи от скъпи материи.

  Пушкин пристъпи към купчината и протегна ръка към една голяма чаша в златен обков.

  – Александър Сергеевич! Внимавайте! – извика Златина. – Змия!

  Една пъстра змия с жълти очи като скъпоценни камъни изпълзя от купчината, метна се към поета и го клъвна по ботуша. Сивин се хвърли напред, стъпи върху змията и смачка главата ѝ. След като се отдръпна, влечугото продължи да се гърчи, а после внезапно вдигна смачканата си глава и отново се хвърли, този път към Сивин. Той ритна извиващото се тяло, което се удари в стената, пак се съживи, запълзя към Габриел и се опита да го ухапе. Добре че беше студено и всички бяха опаковани от главата до петите, така че не бяха наранени, а само изплашени. А змията продължаваше да напада.

  – Не е змия! – извика Лаврентий. – Това е пазителят на съкровището. Омагьосана е! Дръпнете се назад!

  Всички отстъпиха. Лаврентий пак бръкна в торбата и измъкна едно решето. Хвърли го върху змията, а от торбичката на кръста си извади шепа брашно и посипа решетото. Змията замря неподвижно.

  Майордомът на Вълчотрън се приближи, надвеси се над плененото животно и заговори напевно:

 

  Огън, въздух и земя

  аз с решето ще покрия,

  зная, че не си змия,

  покажи се без магия!

 

  Змията потрепна и се превърна в парче въже, усукано от разноцветни конци. Лаврентий невъзмутимо вдигна решетото, изтръска го от брашното и го прибра обратно в торбата си.

  – Въже!? – не можа да повярва Дун. – Едва не ни уби някакво си въже!

  – Беше омагьосано – каза Лаврентий. – И наистина можеше да ни убие.

  – Ама ти откъде ги знаеш тия работи? – попита подозрително Дун. – Изглежда си се подготвил.

  – Познавам нрава на лисиците – каза надменно майордомът. – Вълците са зли, но простодушни, а лисиците са хитри и коварни. Не биха оставили съкровището, без да измислят някой капан. Сред тях има много добри магьосници.

  – Но ти имаше решето в торбата си. Как ти хрумна да го вземеш?

  – Бабата на Лаврентий Дафна Харитоновна беше баячка и билкарка – обясни Пушкин. – Той не може да прави магии, но знае много добре как да се предпазва от тях.

  – Не ни казахте за клопките! – упрекна го Дун.

  – Ако ви бях казал, щяхте ли да се откажете?

  – По всяка вероятност, не…

  – Ето! – възтържествува поетът. – Защо да ви вгорчавам предварително приключението? Всички бяхте толкова ентусиазирани!

  – Онова злобно нещо можеше да ни ухапе!

  – Аз самият не бях сигурен, че има клопка – каза поетът. – Лаврентий просто се е застраховал!

  – И слава Богу! – измърмори Дун.

  Всички наобиколиха купчината и започнаха да ровичкат из натрупаните предмети. Сивин се приближи до един от сандъците. Ключалката му беше ръждясала и той, с едно по-силно дръпване, я счупи. Сандъкът беше пълен със златни монети. Един по един бяха отворени и другите сандъци. Навсякъде имаше монети – златни, сребърни, бронзови и медни – от различни епохи и с различна стойност.

  – Някои са антични – каза Пушкин, след като внимателно ги разгледа. – Но има и такива, които още са в обръщение.   Тях ще ви ги дам на вас – да имате за пътуването. В знак на благодарност, че ми помогнахте да намерим съкровището. Пък и съществува поверие, че част от намереното винаги трябва да се даде за някое добро дело. А какво по-добро дело от помощ за изпаднали в беда странници!

  – Намерих нещо! – извика Златина.

  Тя държеше чашата, към която Пушкин преди малко беше посегнал, но не бе успял да вземе заради змията.   Обкованият стъклен съд, освен че беше обемист, изглеждаше и доста тежък и беше покрит със стъклено капаче с вграден искрящ рубин по средата.

  – Променя цвета си в зависимост от светлината – каза Златина. – Вижте!

  Тя насочи фенерчето фронтално към стъклото и то засия в изумрудени оттенъци. После остави чашата на върха на купчината, мина отзад и пак насочи фенерчето. Сега стъклото беше аленочервено.

  Габриел взе съда и започна да го разглежда.

  – Обковът представлява сцена – каза след малко той. – Мъж, овързан в лози, които се опитват да го задушат, а той ги сече с брадва. Двуостра – като тази на ключето.

– Това е чашата на Ликург – древният цар на вълците! – възкликна Лаврентий. – Като малък не исках да заспивам и баба ми разказваше истории за Вълчотрън и ме учеше на заклинания. Никога на успях да направя собствена магия, но усвоих развалянето на някои не особено сложни. Ликург е бил един от синовете на вълчицата, която основала Вълчотрън. Подиграл се с косата на Косила и това била капката, която преляла чашата на търпението ѝ. Тя му изпратила три Косъма – Параноя, Халюцинация и Мания. Той полудял и убил сина си, мислейки го за лоза. Като дошъл на себе си и разбрал какво е сторил, се самоубил. Оттогава нещата във Вълчотрън тръгнали на зле и на потомците му се наложило да продадат имението. Чашата е направена по заповед на Косила – за назидание на тези, които посегнат на това, която тя смятала, че ѝ принадлежи. В нея също е заложена магия – може да променя цвета си, в зависимост от светлината. Освен това там имало и някаква загадка, която никой не успял да разгадае и която била измислена от четирима едони1 – древните майстори, направили чашата. Косила ги убила всички, за да не разкрият тайната на изработването ѝ и с тях си отишла и разгадката.

  – Има нещо вътре – каза Златина. – Вижда се като тъмно петно, когато вдигнеш чашата.

  Пушкин я взе и махна капака ѝ. Вътре имаше бяло фаянсово съдче, запечатано с оловно капаче. В центъра му беше гравиран вълк, а по периферията имаше надпис:

 

„Вълча аптека „Ликург“

 

  Поетът разклати съда и се чу бълбукането на течност в него. На пожълтелия етикет отпред пишеше:

 

„Териак2 – отвара против всички болести,

включително Сифилис.

Дръж на хладно и не отваряй често!

Срок на годност – вечен!“.

 

  Думите „включително Сифилис“ бяха с по-дребни букви и сгъчкани между първия и втория ред, сякаш някой ги беше написал допълнително.

  – Опа! Уредихме се с пенкилер – включително против Сифилис! – изкиска се Дун.

  Пушкин подаде съдчето на Лаврентий и той го прибра в торбата си.

  – Има и някаква бележка в чашата – каза Златина.

  Пушкин разгъна свитото на масур листче.

  – Стихотворение – каза той. – От две строфи. Малко са разнородни откъм брой стъпки и тип рими, но стават.

  – Прочети го! – каза Дун.

  – Днес не съм си пил гогол-могола3, тъй че гласът ми малко дрезгавее, но добре.

  Пушкин се прокашля и зачете:

 

  В кръгло, четвъртито

  времето е скрито.

  Слънцето окато

  води към вратата.

 

  – Това е първото четиристишие – каза той и спря да чете. – Ако искате да направим първо разбор…

  – Какъв разбор? Нищо не разбрах, давай нататък! – извика Дун.

  – Не, Александър Сергеевич е прав – опонира го Лаврентий. – нека първо извлечем есенцията от първото четиристишие – всичко, което можем да научим от него, и после да преминем към второто.

  – Добре де! – предаде се Дун. – Разбийте си разбора!

  – Ами – каза замислено Пушкин, – имаме първо „кръгло и четвъртито“. Това явно е някакъв предмет, защото само предметите имат форма, нали така?

  – Така – съгласи се Дун. – Движиш се в правилната посока. Нататък?

  – Нататък имаме „времето е скрито“.

  – В какъв предмет, който има кръгла и четвъртита част, може са е скрито време?

  – В часовник – досети се Златина. – Нали циферблатът му е кръгъл!

  – Ами четвъртитото?

  – Може да е часовник-шкаф – като оня в имението. Циферблатът му е кръгъл, а дървеният корпус с махалото е четвъртит.

  – Точно така! – възкликна Дун. – А после?

  – После „слънцето окато / води към вратата“.

  – На часовника в кабинета ви има нарисувано слънце с око. Наистина става въпрос за вашия часовник!

  – Ами вратата?

  – Явно часовникът отваря някаква врата – предположи Габриел. – Но коя? Четете нататък, моля!

  Пушкин пак се прокашля и тъкмо да започне да чете, зад тях се чу тиха въздишка и слаб, скърцащ звук. Всички започнаха стреснато да се оглеждат. Вратата, която преди беше само открехната, сега зееше широко отворена.

  – Има някой! – каза шепнешком Дун. – Още един пазител?

  – Не мисля! – каза Лаврентий, излезе от стаята и започна да оглежда пещерата.

  – По пода има следи, сякаш някой е влачил нещо. Мисля, че е една от торбите. А, ето я! Захвърлил я е до изхода и е избягал. Явно е дошъл след нас, подслушвал ни е и докато вниманието ни беше отвлечено заради чашата и бележката, е успял зад гърбовете ни да отмъкне най-близката до вратата торба.

  – Но кой би могъл да бъде толкова нагъл! – възмути се Пушкин. – Лаврентий, виж следите извън пещерата накъде водят!

  Майордомът се върна след малко.

  – Навън има само наши следи. Те водят в пещерата и край навеса с масата. Няма такива, които да излизат от пещерата – докладва той.

  – Значи този, който ни е подслушвал, или е се е върнал по нашите следи или… – започна Пушкин.

  – Е още тук! – извика Златина.

  Претърсиха пещерата и стаята със съкровището сантиметър по сантиметър, но не намериха никого. Накрая решиха, че неизвестният натрапник е стъпвал по следите им, когато е бягал от пещерата, а после се е скрил в долната част на гората, където беше невъзможно да бъде проследен, защото там нямаше сняг.

  Пушкин прибра и чашата на Ликург в торбата на Лаврентий и му връчи по-голямата част от багажа. Сложи листчето със стихотворението в джоба си и каза, че после ще го разучи по-подробно. Всеки от присъстващите получи по една кесия със златни монети, няколко скъпоценни съда и украшения. Златина, като дама, си избра прекрасна златна брошка, огърлица и обеци със сапфири, които отиваха на цвета на очите ѝ. Не искаше да приема нищо друго, но Лаврентий, по знак на господаря си, ѝ бутна и една празна хидрия в ръцете, настоявайки да вземе и нея. Беше големичък и тумбест керамичен съд – с две хоризонтални дръжки отстрани, с една вертикална в средата и с издължено тясно гърло. Под вертикалната дръжка имаше изпъкнало релефно слънце и цветя и дървета от другата страна. В центъра на слънцето грееше прекрасна синкава перла, малко по-голяма от пъдъпъдъче яйце.

  – Е, сега пък разбрахме къде е отишла хидрията на Ван Чун, която беше заменена с вазата! – зарадва се Дун.

  След известно колебание Златина се съгласи да вземе красивия съд. Отказа всякакви допълнителни накити и вещи. Имаше и други дами долу, в имението – трябваше да остане по нещо и за тях. Пушкин заключи вратата, а Сивин и Лаврентий струпаха купчина камъни пред нея – предпазна мярка против неканени гости.

  Когато тръгнаха да излизат от пещерата, поетът се приближи до Габриел.

  – Ваксинирани ли сте против сифилис? – попита той.

  – Нне… – измърмори Габриел. – Не съществува такава ваксина.

  – Ами вземете отварата тогава! Аз нямам нужда от нея – ние с жена ми сме си верни.

  – Ние също! – казаха в един глас Дун и Габриел.

  – Няма значение! – каза Пушкин, кимайки към младежите и необвързаните в групата. – Какво ли не се случва на тоя свят!

  – Но те… – понечи да възрази Габриел.

  – За всеки случай! – натърти Пушкин. – Моля ви, послушайте ме! Съдчето има от долната си страна печат от съкровищницата на Косила – мисля, че е ценно. Дори ми се струва, че господарката на Кукя затова толкова упорито търсеше съкровището. Сигурно би искала да притежава пенкилера на вълците против всички болести. Така би държала и ножа, и хляба в хищните си ръце. Ако действа, разбира се. Малко съм скептичен по отношение на свойствата на териака и на лечителските способности на старите обитатели на Вълчотрън, но имам някакво странно предчувствие. Ние вземаме чашата на Ликург, вие – териака. Смятам, че така е справедливо!

  – Ами добре – каза неуверено Габриел и подаде съдчето на Сивин, който го прибра в раницата си.

  Доста по-натоварени, отколкото на идване, пътешествениците поеха надолу към имението.

Щом групичката слезе от хълма и се изгуби в мъглата покрай брега на Пияна, от брезовата горичка над брега излезе вълкът. Той стъпи на пътеката, огледа се тревожно и после стремглаво се заизкачва нагоре по хълма. Върна се след около час – уморен и ядосан, защото не беше успял да постигне нищо. Легна под сянката на едно дърво и заспа дълбок и спокоен сън на праведник, необременен от тежестта и отговорността на никакви съкровища.

Когато се събуди, над Боринарника се беше спуснала вечерта и на небето изгряваха първите звезди. Вълчо се протегна, прозя се и зъбите му блеснаха под бледата звездна светлина. После, бавно и с достойнство, сивият ловец на съкровища се отправи надолу към фермата, където го чакаха останалите вълци от стадото. Засега не смяташе да им казва какво е открил – не искаше да дели богатството с никого. Жалко само, че не беше чул втората част от стихотворението! Но той знаеше за кой часовник говори господарят му и това беше достатъчно. Ако това е пътят за изход от Маяковски, както се говореше в древните легенди, нищо друго не му трябваше. Вълчо щеше да се махне от този кучешки живот, който водеше тук! Навсякъде другаде беше по-добре, отколкото във Вълчотрън. Щеше да събере челядта си и заедно с мама Вълчотрънска щяха да заминат всички заедно. Завинаги! Но му трябваше време, за да обмисли всичко. Засега госпожа Вълчотрънска щеше да бъде единствената, посветена в тайната. Ако Косила по някакъв начин разбереше, с него щеше да бъде свършено. Затова той ще мълчи и ще продължи да души и да проучва – това го умее наистина добре! Но тази вечер няма да мисли за нищо повече! Ще се върне в уютната кошара, където го чака семейството му, ще си хапне две-три топли питки със сирене, ще си пийне прясно издоено мляко и ще поиграе с децата на криеница. Проблемите могат да почакат. Важното е, че краят им се вижда. Сега вече наистина се вижда!

  Вълкът се насочи към фермата и скоро в хладния вечерен въздух се разнесе тиха, но ободрителна песен:

 

  Ти си ми всичко,

  аз съм си всичко.

  Ти си ми птичка,

  аз съм пчеличка.

 

  Ти си пчеличка,

  аз съм брезичка.

  Ти си брезичка,

  аз съм ресичка.

 

  Ти си ресичка,

  аз съм върбичка.

  Ти си върбичка,

  аз съм рекичка.

 

  Ти си рекичка,

  аз съм вълничка.

  Ти си вълничка,

  аз съм росичка.

 

  Ти си росичка,

  аз съм тревичка.

  Ти си тревичка,

  аз съм брезичка.

 

  Ти си брезичка,

  аз съм лисичка.

  Ти си лисичка,

  аз съм ти птичка.

 

  Ти си ми птичка,

  аз съм си… Хичкок.

 

  Вълкът пееше, а трагичното му, изящно белканто въобще не се връзваше с лековатия и неангажиращ текст, нито с жизнерадостната мелодия.

  – Трябва да избера припев. Без припев не може – мърмореше си той. – Може би… последният куплет! Не, тогава се губи неочакваността. Може би…

                                                                        (Следва)

 

  https://www.youtube.com/watch?v=0pM97IQxMMo

 

---

  Критиците

 

  – Божкее, още един стихоплетец! Тоя пък на всичкото отгоре е и музикант. И това – въпреки наредбата за тотална проза и нищо друго в Трета част. Чудо на чудесата!

  – Мда! Правилата са за това – да бъдат нарушавани. Иначе е скучно!

  – Абе на мен това ми звучи много познато. Нямаше ли там едно „ти си морячка, аз съм моряк“ и тъй нататък?

  – То и едно „Ти си ми всичко“ имаше, ама на кой му пука? Това са първите стъпки на Вълчо в полето на естрадата, нека го поощрим!

  – Ами нека! Това „всичко“ май го имаше и на английски, ама нейсе!

  – То да беше само едно това „всичко“, ама нейсе! Хи-хи-хи!

 

1. Едони – тракийско племе, населявало Югозападна Тракия по долното течение на Струма до устието ѝ. Обитават Мигдония (района около Солун) преди македоните да ги изтласкат оттам. Свидетелствата за едоните са датирани от VI в. пр н.е. до V в. пр.н.е. Със стабилен икономически потенциал и с добра войска са управлявали и контролирали широк терен на изток от Долна Струма. Ликург е бил техен цар. Според мита се спречкал с Дионис, изгонил го в морето, а вакханките и сатирите му били пленени. С това си навлякъл гнева на Олимп и Зевс го ослепил. Когато Дионис се върнал, предизвикал лудост у него и той убил сина си с брадва лабрис, мислейки го за лоза. Когато дошъл на себе си, видял, че земята му е опустошена и безплодна. Дионис предрекъл, че плодородието ще се върне, ако Ликург бъде убит и едоните го вързали между два коня, пришпорили ги и Ликург бил разскъсан. Друг виден представител на династията на едоните е Орфей – певец, цар и жрец на траките, внук на Харопс и син на Еагър, наследник на Ликурговото царство.

2. Териак – мнима универсална противоотрова, която би трябвало да лекува всички видове отравяния, включително самонатравянето на организма в резултат на вътрешни заболявания. По-късно на териака било приписвано свойството на всесилно профилактично средство, осигуряващо на притежателя си дълъг и здрав живот. Сред близо 60-те му съставки били опиум, сини морски водорасли, канела, черен пипер, джинджифил, зърна от копър и анасон, здравец, звъника, части от мъжка усойница, убита при пълнолуние, тамян, терпентин, сладко гръцко вино, корени от ряпа и магданоз и др. Лекарството било във вид на мехлем, на зърна или течно. Последното се продавало във фаянсови малки съдчета, запушени с оловни капачета с винт, на които били поставени фирмените емблеми на аптеките, изготвили териака. Изчезва от употреба в Новото време.

3. Гогол-могол – домашен десерт на основата на сурови яйца, популярен някога в някои части на Европа. Прави се от яйчени жълтъци, захар и аромати като мед, ванилия, какао или ром, подобно на яйчен ликьор или забайоне. В класическия си вид се сервира леко охладен или на стайна температура. Приема се и като средство срещу възпаление на гърлото и настинка.