20 янв. 2023 г., 05:52

 13. Хроники от Нейдеград. Обичаен карнавал 

  Проза
256 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
23 мин за четене

  Железният човек глътна картата на майка му с тихо жужене, замисли се за миг и на челото му изплува надпис: „Наличността е недостатъчна. Най-близка сума – 20 лева.“

  „Двайсет – двайсет!“, реши Зарко и започна пак да натиска бутоните. Чу се мъчително скърцане и тих, тръбен звук.

  „В утробата на железния човек жужат пчели. Метални – мънички пружинки, колелца, болтчета, пластинки… Завъдил ги е, защото стои през всичките сезони пред банката и го валят дъждове, брулят го ветрове, пече го немилостиво слънце, трупа го сняг. Като куче пазач, забравено от господаря си на верига пред кучешката колиба. Стопанинът е заминал някъде далече и няма да се върне. Няма кой да нахрани и напои животинчето, то стои ден и нощ вързано и постепенно освирепява от глад и самота. Гълта прелитащи мухи, бръмбари и даже малки врабчета със счупени крилца. Пластмасови.“

  Къде са си счупили крилцата врабчетата, Зарко не знаеше. Не беше го измислил, но нямаше нужда. Той погледна с опасение към тесния процеп, където беше потънало неговото пластмасово врабчово крило и малката хоризонтална чертичка му заприлича на зашита несръчно нарисувана уста на плашило. Защо е трябвало да се шие нарисуваната уста, Зарко също не знаеше, но и това щеше да измисли. Иначе тегленето на пари е скучно, особено когато има опашки, а на него не му се искаше да потъва в шарения, прилепчив свят на смартфона – розов и недействителен като захаросан бонбон. Уж го схрускаш и хвърлиш хартийката, а всъщност той неусетно е схрускал теб!

  „Наличността е недостатъчна. Най-близка сума – 10 лева“, изписа през това време железният човек и сякаш примигна извинително.

  „Нали бяха двайсет?“, зачуди се младежът и пак започна ритуала с натискането.

  Железният човек явно затова беше железен и на натиск не се поддаваше. Изписа пак: „Наличността е недостатъчна.“

  Вече нямаше дори „най-близка сума“.

   – Какво става, бе момче? Сега ли ги печаташ тия пари? – каза насмешливо мъжът пред съседния апарат и проточи врат любопитно.

  После прочете надписа.

  – Нямаш достатъчно пари в картата, какво го мъчиш?

  – Не ми я връща – измънка смутено Зарко.

  Беше сигурен, че вътре има поне четирийсет лева. С мама Лина щяха криво-ляво да изкарат с тях двата дни до заплатата ù.

  Той се опита да излезе от програмата и да си върне картата. Железният човек не я пускаше. Беше стиснал зашитата си уста и само хриптеше жалостиво.

  Зарко погледна към мъжа, който прибираше парите в портфейла си, и унило се отправи към входа на банката.

  Слезе по стълбите от площадката, измина десетина метра под бетонната козирка, където преди имаше леха с цветя – различни всеки сезон и всяка година, изкачи се по другите стълби – пак към площадката, обаче сега откъм входа на банката. Между двете пространства имаше тесен бетонен парапет, също преди засаден с цветя. Но откакто преместиха офиса за плащане на битови сметки, заляха всичко с бетон и не запазиха лехите. Някои от по-пъргавите клиенти минаваха напряко по парапета към банкоматите, но на Зарко му беше неудобно пред мъжа и извървя целия безсмислен обиколен път.

   „Да бяха направили проход отгоре, и без това хората досега прескачаха лехата, сега пък минават по парапета!“, си рече вкиснато момчето.

   Нямаше никакво желание да се разправя за глътнати карти и гладни железни човеци и беше изгубил вече ведрото си сутрешно настроение.

  Духът пазител на Вратата беше, разбира се, там – блед старец с воднисти очи, прошарена козя брадичка и купчина сребристобели коси, хванати на конска опашка. Ръцете му бяха тънки и покрити със старчески петна, панталоните му се ветрееха около хилавите бедра, а на лицето му беше застинала мъченическа гримаса, която с известно приближение можеше да мине за любезна усмивка.

  Той изслуша Зарко с внушително безразличие, пресегна се към автомата за номерца /още един железен човек!/, подаде му хартийката, която чудовището изплю /слава богу!/ и каза с писклив, нетърпящ възражение глас:

  – Седнете, ще ви повикат!

  Зарко се подчини на този мощен административен императив и послушно седна на един от наредените като войници черни железни столове, където вече се бяха разположили като у дома си две лелки. Едната – висока, съсухрена жена в тъмна рокля и шарена кърпа на главата и другата – ниска, пълна, значително по-млада от нея матрона с дънково яке, светлосиня пола и ласкав, майчински израз на кръглото, месесто лице. До тези своеобразни  Лаурел и Харди в женски вариант седеше, свойски изпружил крака, едър мъж на около петдесет, с рижи мустачки, облечен в дочен работнически гащеризон. Столът до него беше свободен и именно там се настани Зарко.

   – Четох в интернет – продължи прекъснатия разговор високата, наклонила глава към матроната, която слушаше търпеливо и някак обречено гръмогласния шепот на съседката си, – че някакъв от Туково си ипотекирал къщата. Не могъл да върне заема на банката и те се готвели да му я вземат. Дошъл да се моли, но шефът…  

  Тук тя вдигна глава някъде нагоре, към вътрешното стълбище за втория етаж, после обърна сините си, неочаквано живи очи към Зарко, стрелна го за миг с остър поглед, наклони се пак към събеседничката си и продължи, вече значително по-тихо:

  – Шефът отказал. Така е по закон, вика, няма друг начин. Оня си отишъл, а на другия ден пак се върнал. С цялата рода – майка, баща, брат, сестра, деца, племенници, братовчеди… Всички вкупом отишли да молят – не и не! Ами добре, рекъл оня, като нямате милост, давам ви къщата! Отворил прозореца, надвесил се и свирнал. Един камион, пълен със строителни отпадъци, изскочил от пресечката, паркирал пред входа на банката, вдигнал каросерията и изсипал всичко пред вратата. Бай Йордан…

  Сега сините стрели на погледа ù се прицелиха в беловласия пазач, който, не подозирайки, че е предмет на гореща клюка, най-безгрижно наставляваше следващия посетител.

  – Бай Йордан се видял в чудо – цяла къща пред вратата му, ама на парчета! Оня я съборил и я докарал пред банката. Само тя била ипотекирана, земята си оставала негова – продължи съсухрената, а от отворената ù, почти мумифицирана уста лъхна такава жар, че Зарко, въпреки че беше на разстояние, се дръпна сепнато, сякаш  с диханието си го беше опарила самата пустиня Сахара, озовала се кой знае как насред нейдеградската банка.

  – А оня – продължи дрезгаво високата, – се метнал на камиона, заедно с цялата рода и отпрашили за Туково. – Шофьорът му бил баджанак!

  Последното изявление беше направено толкова категорично и многозначително, сякаш обясняваше цялата ситуация и повече разяснения не бяха нужни.

  Жената млъкна и впери тържествуващ поглед в таблото, където се появяваха номерата.

  – Викат ни, мамо! – каза развълнувано по-младата.

  Двете станаха чевръсто и се изгубиха между гишетата на първия етаж.

  – Извинете – обърна се плахо Зарко към пазача, вече до смърт отегчен от затегналото се чакане, – не може ли просто някой да излезе и да отвори банкомата?

  – Не може! – отсече старецът. – Екипът е в движение. Трябва да се върнат. Ние не отваряме апарати.

  – Ами тогава аз за какво чакам? – поинтересува се възмутен младежът.

  Мъжът в дочения комбинезон до него тихо се изсмя.

  – За разяснения! – засегна се беловласият. – Картата не е ваша. Майка ви трябва да дойде лично да си я вземе.

  – Тя е в отпуск по болест. Получи инсулт. Трудно се движи. Аз сега се грижа за нея.

  – Тогава с пълномощно – прекъсна го старецът. – Без пълномощно не може.

  – Но то струва 20 лева, а аз исках да изтегля 30 – възрази Зарко. – Свършихме парите. Татко почина, а аз съм студент. Живеем само с нейната заплата.

  – Трябва ви пълномощно! – повтори пазачът и тръгна да посреща следващия посетител.

  Най-после извикаха Зарко. Той се помая – не видя светнал надпис с неговото номерче.

  – Втория етаж – каза мъжът в гащеризона.

  Значи щеше да се качи на горния етаж – в светая светих, рай на администрацията, където беше и кабинетът на шефа!

  Зарко беше идвал и друг път в банката, но само на първия етаж. Знаеше гишетата там и хората зад тях.

  Първо гише: жената с лицевия тик. На средна възраст, тъмнокоса и със закривен надолу като кука нос. От време на време кожата на лицето ù потрепваше странно и се разтегляше, сякаш в няколко посоки едновременно. Едното ъгълче на начервените ù устни се повдигаше нагоре, а другото – обратно, спускаше се надолу, придавайки ù трагикомично изражение. Дясната ù вежда хвръкваше към темето, а лявата надвисваше над огромното ù, жълтеникаво и хищно око. Тя свеждаше рязко глава, редките ù коси покриваха за миг лицето ù, а когато ги отметнеше назад, видът ù ставаше отново нормален, а изразът – почти дружелюбен.

  Второ гише: мъжът с примката около врата. Зарко го беше нарекъл така, защото беше висок и пълен и носеше винаги вратовръзки, които изглеждаха затегнати на шията му до краен предел. Лицето му беше лъскаво от пот, дори и през зимата, дишаше шумно и на пресекулки, сякаш току-що беше тичал нагоре по стълбите към директорския кабинет и там го бяха дълго и напоително ругали за някакво незначително провинение, та имаше вечно вид на току-що глътнал кисел лимон.  

  Трето гише: Ванчето Мишева или Мишлето – бивша съученичка на Зарко от гимназията – не завърши висше, ами направо от ученическата скамейка се уреди на работа в банката, защото беше племенница на заместник-директора. Дребна, къдрава, с мургаво, живо личице с деликатен мъх над горната устна и по бузите край ушите, който тя категорично отказваше да подложи на козметично отстраняване – дали от леност или от безразличие, Зарко не знаеше, пък и не се интересуваше.

  И накрая – четвърто гише: Жулиета Зайкова, жената на третия братовчед на майка му, която не трябваше да бъде коментирана, защото беше съвършена. Така поне твърдеше мама Лина.

  Вторият етаж с администрацията и директорския кабинет беше тера инкогнита. Имаше и паричен салон. Именно натам се отправи Зарко.

  Гише 13. Зад този фатален номер седеше млада жена с обикновен, делови вид. Черно сако, бяла риза, тъмноруса коса на кок, очила. Нямаше тик, вратовръзка или мъх по бузите, което си беше истинско облекчение.

  Наложи се да повтори историята с картата.

  – Пълномощно! – беше категорична служителката.

  Зарко се беше надявал, че поради липса на природни недостатъци, жената ще бъде по-отзивчива, но не би. Тя повтори дословно това, което му каза пазачът.

  „И защо чаках толкова?“, помисли си пак раздразнено младежът. „За да чуя едно и също нещо два пъти?“

  – Вижте, не можем да ви дадем чужда карта! – обясни жената.

  – Но тя е на майка ми – протестира вяло Зарко. – Апаратите ви се повреждат много често. Нали аз съм тук сега, пред вас! Нося си моята лична карта. Можете да я видите. Ако бях откраднал кредитната карта, мислите ли, че щях да дойда тук да я търся?

  – Такива са правилата!

  Зарко се примири, спря безсмисления спор и слезе на първия етаж.

  – Ще трябва да доведа мама – каза той на пазача.

  – Елате утре по обяд! Екипът ще се върне още днес следобед, но за всеки случай минете първо вие, за да сте сигурни, че са я извадили, а после доведете и майка си!

 

  Мама Лина настоя да отиде с него още на сутринта.

  – Те са я извадили вече – каза тя с прозорливостта на прикована дълго към постелята си жена, гледаща по цял ден предавания за феномени и филми за извънземни нашествия. – Защо да се разкарваш излишно?

  Бай Йордан малко се смути, като ги видя рано-рано.

  – Изчакайте, трябва да я извадят – каза той, а очите му бягаха неспокойно.

  Мама Лина отказа да се настани на железните столове вътре, а седна отвън, на бетонния парапет. Оттам се виждаха входът на банката и двата банкомата.

  Мина половин час. Зарко влезе вътре да разбере защо се бавят.

  – Хората теглят пари от банкомата – каза той на бай Йордан. – Това означава, че вече не е повреден. Не е ли картата при вас?

  – Картата е вътре. Няма значение, че хората теглят пари. Казах ви да изчакате!

  После пазителят на Вратата хлътна в един от коридорите, а Зарко седна изнервен до майка си.

  – Да се обадим на Жулиета – предложи мама Лина.

  – Никакви Жулиети! – ядоса се Зарко. – Само ще се забавим още повече.

  След малко бай Йордан излезе. Носеше картата. Най-после!

  Даде я на майка му.

  – Не видях някой да отваря банкомата – каза навъсено тя и тръгна, накуцвайки, надолу по стълбите.

  Картата вече беше у тях, така че Зарко реши да не се разправя повече.

  Той придружи майка си до вкъщи и се върна в банката. Изтегли останалите 40 лева. Трябваше да плати и сметката за водата.

  Влезе в офиса. Извади едната двайсетолевка и я подаде на служителката. Един мъж, който стоеше нетърпеливо отстрани, се взря в парите и се спусна към гишето като граблива птица. Въздухът наоколо сякаш се наелектризира.

  – Може ли да ми ги смените с по-едри?

  И подаде две десетачки.

  – Ааа, така не може – каза жената и срещнала учудения поглед на Зарко, додаде:

  – Той ви ги дава, не аз! – изтърси тя като Пилат Понтийски и посочи недоумяващия младеж.

  Мъжът го погледна въпросително. Зарко кимна и видя видимо облекчение по лицето на служителката.

  „Какво им става на всички днес?“, зачуди се младежът. „Държат се странно. Като в някаква пиеса на абсурда. Не хора, а маски. А под тях – нищо!“

  И сякаш за да го слиса окончателно, банкнотата, която вече потъваше в джоба на непознатия, лекичко просветна, огряна от обедното слънце,  нахлуло внезапно през прозореца, и на момчето се стори, че цифрите върху късчето хартия се размазват и по тях избива мастило.

  Той бръкна машинално в джоба си и извади другата банкнота. Всичко с нея беше наред. Погледна пак към първата – не беше зацапана. Примигна объркано.

  Жената зад гишето беше толкова щастлива, мъжът, който беше взел двайсетолевката – също, така че Зарко се остави да бъде залят от това тържествуващо щастие, което, както му се стори, двамата смятаха, че е за негова сметка и в негов ущърб.

  „Защото замениха една банкнота – с две на същата стойност?“

  Той отхвърли този факт като невероятен.

  „Да не би някоя от тях да е фалшива?“, мярна се болезнено във въображението му, изтерзано от дългото чакане на парапета. „И те да са в комбина? Глупости! Защо ще са им фалшиви пари?“

 Жената зад гишето прибра „неговите“ две десетачки и му върна рестото – двайсет и две стотинки.

  „Я да видим“, реши да си направи експеримент младежът, „наистина ли се радват на двайсетачката и си мислят, че са спечелили?“

  – М-да! – измърмори уж ядосано той. – Дадох двайсет лева, а получих двайсет стотинки. Кон за кокошка!

  Жената се изсмя доволно, а мъжът на вратата се обърна и се присъедини към смеха ù.

  „Леле!“, каза си шашардисано Зарко. „В детска градина ли сме или в офис за плащане на сметки? Платих за услугите, които сме ползвали, а те се радват, като че ли са получили съкровище. Шантав свят!“

  Младежът излезе от офиса – вън, на щедро огряната от слънцето площадка – гола, покрита навсякъде с бетон и мрамор, и потръпна от внезапен студ.

  После чу като в просъница:

  – Не искат, баджанак. Стоварвай!

  Той се огледа стреснато. Това вече се беше случило! Сухата жена в банката го разказа. Той вдигна глава и видя на един от прозорците на втория етаж  едра мъжка фигура в сив костюм. Шефът?

  Един КАМАЗ с автокран изпълзя някак лениво иззад ъгъла, стрелата му се насочи към Зарко, замахна застрашително, но го подмина и започна да прехвърля струпаните в двора на строящата се съседна сграда греди и строителни панели на отсрещната страна на улицата.

  Сянката на смокиновото дърво край тревната площ срещу банката се раздвижи, оттам излезе матроната със синята пола, изкачи тичешком трите стъпала към градинката и се изгуби в аромата на нацъфтелите жасминови храсти.

  „Банкнотата!“, мярна се изведнъж в заслепеното съзнание на момчето. Беше чел някъде нещо за юбилейни банкноти, които се изваждат от употреба. Бръкна в джоба си и измъкна двайсетолевката. Бледолилава, с изображение на БНБ от едната страна и седнала женска фигура от другата. Същата!

  Стори му се, че в сянката на смокинята има още някой. Мъжът от офиса? Наблюдаваше го.

  Зарко почувства смътна тревога и забързано тръгна надолу по улицата. Трябваше да се отърве от втората банкнота, колкото се може по-скоро. Не знаеше защо тези хора се интересуват от излезли от употреба пари, може би бяха колекционери, но щеше да бъде по-спокоен, ако тази лилава хартийка не беше вече в джоба му. Пък и трябваше да напазарува. Не можеше да остави майка си да гладува, а това бяха последните им пари.

  Погледна нерешително към банката. Вероятно е станала грешка. Но те няма да я приемат. Срокът е минал. А онези от офиса я искаха. Дали просто да не им я даде?

  Под смокиновото дърво нямаше никого. Мъжът беше изчезнал.

  Зарко влезе в месарския магазин в края на улицата все още в странно, тревожно настроение.

  Месарят, червендалест млад мъж с малки свински очички и големи, тежки ръце, пое банкнотата, погледна я бегло и стовари на тезгяха торбичката с пилешки крилца, които Зарко поиска.

  „Операция!“, измърмори той полугласно и замахна със сатъра към овнешката плешка на куката.

  „Сега пък операция!“, изстена мислено Зарко, събра рестото от тезгяха и излезе тичешком от магазина.

  Под козирката на съседния вход се мярна пак мъжът от офиса. Той проводи с поглед отдалечаващото се момче и влезе в магазина.

  „Слава богу!“, отдъхна си Зарко. „Да си се разправят с тия банкноти! На мен ми стига за днес! Този безумен ден изглежда безкраен!“

  Утешително и безразлично, както може да бъде само ежедневното чудо на раждането и смъртта, огромното аленеещо слънце се търкулна по назъбеното било на хълма и потъна в тъмнозелената му, успокоителна тишина.

  Денят, колкото и странен, безумен и плашещ с неизвестността си да бе, беше вече свършил и над Нейдеград изгряваха първите плахи светлинки на уличните лампи.

  Градът хвърли ярката си дневна маска като ненужен товар и наметна плащ от проблясващ, гланцовочерен мрак.

  Карнавалът продължаваше.

 

https://www.youtube.com/watch?v=jNo3zmhXE9Y

https://www.youtube.com/watch?v=bAdqazixuRY

» следваща част...

© Мария Димитрова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??