14729

 Навън бе нощ. Индиговото небе отчаяно се опитваше да задуши луната в прашната си прегръдка, за да може градът да отпочине след тежкия ден, но непокорната разкъсваше облаците със сребристи стрели и пращаше подканващ поглед от стъклените си очи към всички, които още не бяха заспали.

 Едно момиче се вгледа в стъклата от строшени бутилки и видя отражението на месеца в тях. Това не бяха просто малки стъкълца, не бяха това, за което всички ги мислеха. Само тя съзираше нещо по-различно, по-красиво, по-мечтателно в нащърбените парченца. Те блестяха като диаманти в задушния въздух, като изпадали лъщящи звезди от тъмното небе, като хилядолетните мечти и надежди на заблудените хора. Единствено тя прозря уникалното в една проста бутилка, счупена в студения тротоар. И тази нощ не беше просто поредната, в нея се криеше нещо загадъчно и магично, чакащо някой да отключи оковите на търпението. Очите ù се мяркаха от време на време в мрака, а косата нежно ги покриваше, сякаш да запази в тайна съкровищата, които се криеха из лабиринти от стъкло и коприна.

 В тази вечер звездите вече бяха изпадали и заключени между сиво-лилавото плътно стъкло, складираха в себе си желанията и ги трупаха за някой друг живот. А като си помислиш, че само преди ден, всеки можеше да пожелае и луната - толкова близо, на един поглед разстояние, но и толкова далече, сам човек не би могъл да я улови.
 От някъде се разнесе мирис на лилиум, сякаш да освежи застоялите души на дребните светулки. Живите фенери подгласяха беззвучно на току закриваната от парцалени облаци луна. Те пращаха своите послания едва доловими за този, който ги искаше и дразнещо натрапчиви за онзи, който вече искаше да спи. По това време можеше да видиш как въздухът се изплъзва между пръстите ти и ти едва го улавяш с изморени гърди, пропити от тежкия ден и многото думи, от многото мисли и терзания, от многото планове. Тревата се напрягаше нагоре и аха да достигне звездите, ала раменете ù поддават под оловния въздух и тя се срива отново до земята. Морни капки се стичаха надолу, на струи и вирчета, те недоумяваха глупостта на тревата и бързаха да се докоснат до земята и да замрат. Щурците напевно изнасяха своите концерти, познати до болка на всички, но толкова неизменни от образа на лятната вечер, колкото и вятъра за полята.

 Лек полъх завихри листата на дърветата, но никое не пожела да се присъедини към топлия чакъл, всички предпочитаха студения полъх. В такова време те е страх да стъпиш на земята дори бос, страх те е да не събудиш нечии очи, да не отнемеш на някого съня. Та това беше единственото, което можеше да си позволиш сега, единственото, за което не бе нужно да молиш, а само да го изживееш и после да го пуснеш, за да освободиш място за друго.

 Нещо изхрущя под стъпалото ù, тя се обърна плахо и уплашено се заозърта, но единственото, което се чуваше, беше стреснатото ù сърце и сребристата мъгла - излизаща от земята, сякаш душата ù се надигаше и се разсейваше във въздуха. Той спря да се движи. Всичко замря и утихна. Тишина. За миг дори и времето спря своя ход - светът закъсня няколко секунди.

 Градът заспиваше бавно. Още един прозорец загасна и някой друг отиде да черпи енергия, за да му се случи отново. Не спяха само сенките... и тя. Единствено тя не даваше покой за себе си. Небето спусна копринените си талази и упои с аромат целия свят, беше време за мечтатели.