Навън бе нощ. Индиговото небе отчаяно се опитваше да задуши луната в прашната си прегръдка, за да може градът да отпочине след тежкия ден, но непокорната разкъсваше облаците със сребристи стрели и пращаше подканващ поглед от стъклените си очи към всички, които още не бяха заспали.
Едно момиче се вгледа в стъклата от строшени бутилки и видя отражението на месеца в тях. Това не бяха просто малки стъкълца, не бяха това, за което всички ги мислеха. Само тя съзираше нещо по-различно, по-красиво, по-мечтателно в нащърбените парченца. Те блестяха като диаманти в задушния въздух, като изпадали лъщящи звезди от тъмното небе, като хилядолетните мечти и надежди на заблудените хора. Единствено тя прозря уникалното в една проста бутилка, счупена в студения тротоар. И тази нощ не беше просто поредната, в нея се криеше нещо загадъчно и магично, чакащо някой да отключи оковите на търпението. Очите ù се мяркаха от време на време в мрака, а косата нежно ги покриваше, сякаш да запази в тайна съкровищата, ...