Корабът „Крал Филип” гордо и красиво се носеше по спокойната морска шир  огряван от ясното слънце. Повече от месец той следваше своя път навигиран от опитния лоцман Алехандро. За жалост капитанът на кораба  - Родригес, се разболя тежко и всичко остана в ръцете на Алехандро, той пое отговорностите и на  лоцман, и на капитан. Плуването беше спокойно и моряците се радваха на топлото слънце. Затова когато внезапно  от гладкото като тепсия море  пред кораба незнайно как се изправи огромна вълна като стена,  Алехандро подскочи. Успя умело да приведе кораба, но сърцето му биеше лудо! Никога не му се беше случвало такова нещо през многобройните му плавания. А морето отново стана гладко и тихо. Алехандро се опита да се успокои, разтърка очи, пи вода и докато се чудеше дали наистина се беше случило всичко това, изригна втора огромна вълна и се стовари върху кораба. Алехандро погледна небето – ясно, синьо, нямаше и намек за идваща буря. „Какво се случва, колко пъти съм минавал по този път?” – озадачен си мислеше той.  В същия миг се спусна нощна тъмнина, въпреки обедния час. Силен дъжд  и огромни вълни затиснаха кораба и започнаха да си играят с него  като с детска играчка. Алехандро стискаше руля втрещен и не разбираше какво се случва! Моряците наскачаха, чу се ужасният звук от раздирането и на двете платна, сякаш огромен воден гигант ги разкъса с един замах. Алехандро закрещя панически заповеди, разтреперан и уплашен. Бурята се засилваше, поредна вълна с грохот се стовари върху кораба, хищно подхвана група моряци  и ги завлече в огромната дупка на водната бездна. „Каква е тази нощна тъма, посред бял ден?” – объркано се питаше Алехандро. „Поне Капитан Родригес да беше тук сега?” – тревожните му мисли го нападаха със силата на огромните вълни, а те сякаш се надпреварваха да атакуват „Крал Филип” със стръвността на зъл гений.

– Сменяме курса! Бързо, бързо! – панически извика Алехандро и силно завъртя руля на кораба. Искаше да заобиколи бурята, но тя не ги оставяше на мира. Дъждът се усили, а ветровете сякаш напук, смениха посоката си заедно с кораба. Алехандро отчаяно се бореше с тъмнината, дъжда, вятъра и бурното море, но  огромна вълна внезапно прекърши кораба като най-обикновена тресчица. Този ужасен  пукот  от разцепването на „Крал Филип” оглуши нощта. Корабът започна бързо да потъва, като че ли някой го теглеше надолу към бездната.  Всички се хвърляха в морето. Разтреперан и  объркан Алехандро скочи  в ледените води и заплува панически в тъмнината. За няколко минути „Крал Филип” потъна в развилнелия се воден ад…

                                                  ***

Когато успя да отвори очи, Алехандро  видя, че лежи на някакъв  бряг. Край него беше пълно с отломки и трупове на удавени моряци. Той се огледа наоколо – нямаше никой. „Аз ли съм единствения оцелял?" – запита се той. Наоколо имаше само странни дървета и птици. Напипа в панталона си компаса, извади го и погледна – стрелката му се въртеше бясно напред-назад. Той недоумяваше, корабът потъна край Португалска Бразилия но къде се намираше сега нямаше понятие.  До вечерта на първия ден той погреба всички трупове. Заспа – изнемощял от умора и глад, а на сутринта  започна да събира скариди и миди, всичко, което беше някаква храна. За две седмици Алехандро се смали до неузнаваемост – гърдите му хлътнаха и го боляха, нямаше сили да се движи, малкото роса, която пиеше от листата на дърветата сутрин беше крайно недостатъчна. Тогава  реши да тръгне напред през джунглата, каквото ще да става! Така или иначе смъртта беше неизбежна.  Обърна гръб на брега и започна бавно да си проправя път през гъстите храсти и дървета. Опитваше да се ориентира по слабите отблясъци на слънчевата светлина. Вървя два дни като гледаше изумен странната джунгла, в която кипеше шумен живот –  видя огромни  маймуни, които вървяха на два крака като човеци, стадо диви коне едва не го помете, а от ноздрите им излизаше истински огън, чу говорещи   човешка реч птици, огромна змия, цялата покрита със синя козина мина край него със странни движения наподобяващи подскоци. И всичко това тичаше, подскачаше и издаваше странни звуци. На третия ден в джунглата, Алехандро чу женски глас. Помисли, че е откачил, но го чуваше съвсем ясно. Беше млада жена, индианка. Пееше тихо и шиеше нещо на ръка. Алехандро излезе от храстите и с обезумяло изражение заговори задъхано на португалски.

– Казвам се Алехандро Лопез. Лоцман съм на португалския кораб „Крал Филип”. Екипажът ми загина, след тежка буря, която ни връхлетя внезапно и потопи кораба. Не знам къде съм и как да се спася. Не съм ял и спал от три дни...разбирате ли ме?

Жената не изглеждаше ни най-малко притеснена от появата му – продължаваше да пее тихо и го загледа с големи черни очи.

Внезапно  спря да пее и се изправи. Отметна дългата си черна коса, пристъпи бавно към него, хвана ръката му и я обърна с дланта  нагоре. Загледа се и леко поклати глава.

– Не трябва да си тук, Алехандро Лопез... – проговори индианката – защо смени курса? Съдбата си знае работата, ама вие все ѝ се месите и после… дааа…

– Аз... аз... нищо не съм направил, искам да се прибера у дома! Моля ви, помогнете ми! - отчаяно промълви Алехандро.

– Няма да се прибереш в Португалия, Алехандро. Ти промени съдбата си! Сега те очаква друга – съдба на нов живот и нови хора... Ако продължиш да вървиш на север, ще излезеш от джунглата до пет дни. Там ще намериш село, където има вода и храна. И там те очаква новата ти съдба – тук жената замлъкна, впери отново поглед в ръката му, усмихна се и добави –  и новата ти любов, лоцмане. Само пет дни път! Ако оцелееш, ще се сдобиеш с нов път в живота – някак лукаво през смях му каза индианката.

Алехандро издърпа ръката си и попита:

– А Вие имате ли храна? Вода? Моля ви... моля ви! - но тя беше седнала отново и пееше докато шиеше. Всички следващи въпроси на Алехандро останаха без отговор.

Той пое бавно през джунглата. Краката му бяха целите покрити с рани и охлузвания, ръцете му бяха надрани от всекидневната битка с гъсти храсти и жилави лиани. Съзнанието му се замъгляваше и той усещаше, че умира. Ден след срещата с индианката в джунглата Алехандро се натъкна на отсечено дърво. На дънера беше изобразено човешко лице на изумително красива жена – лека усмивка,  големи очи, фини изваяни вежди и плътни устни. Алехандро го гледа дълго като омагьосан. Продължи да върви напред. Малко изворче му се изпречи на пътя,  пи вода до несвяст. На втория ден отново видя същата индианка, все така  седнала сред листата да шие и пее.

– Аз халюцинирам... гладен съм и не съм спал от дни... ти не си тук! - отказваше да повярва Алехандро.

– Вярвай в каквото искаш, лоцмане! – през смях му каза тя. –Но не видя ли дънера? Не видя ли лицето на него?

– Видях го... и какво от това? – откликна гневно Алехандро

– Това лице е твоето спасение, моряко. Това лице ще те спаси – мъдро каза жената

– Ще ме спаси? От глада и жаждата?

–... и от теб самият! – каза жената и продължи да шие и да пее.

"Съвсем съм полудял" каза си Алехандро. На третия ден съвсем не можеше да продължи. Остана подпрян на едно дърво и спа дълго. Усещаше как животът изтича от него. Сънува странни земи и места, много и различни по цвят хора и дървени къщи. Тогава Я видя  – изображението от дънера...Тя... Беше с бяла рокля и кошница в ръка. Усмихваше му се сладко, смехът ѝ беше нежен, лек и чист  като детска душа. Каза му със сериозно изражение:

"Алехандро Лопез, аз съм Мария. Ако ме намериш, ще възкръснеш  и отново ще бъдеш жив. Не се отказвай и продължавай да вървиш. Ще трябва да преминеш оная невидима граница, която мнозина търсят, но не намират! Защото в моя свят всичко е възможно, не знаеш, нали? Направиш ли го  ще стигнеш до мен, успееш ли, ще бъдеш спасен!"

Алехандро се събуди. Валеше силен дъжд. Прииска му се да заспи отново и да бъде близо до тази красива жена, която му обещаваше сладки неща. Но дъждът отми съня му и той с мъка се надигна и тръгна бавно напред. След време вече пълзеше по земята. Нямаше сили дори да диша. Достигна малко езеро. В другия му край стоеше отново  индианката, която продължаваше да пее и шие.

– Много силен излезе португалецо, много силен! – възкликна тя. –  Още малко и ще преминеш – и пак оная лукава позната му вече усмивка.

Алехандро не ѝ отговори. Той реши, че това е поредната  халюцинация. Събра сили и продължи да върви. След ден забеляза слаба светлина да се процежда сред гъстите храсти и дървета и  тръгна към нея, а това беше края на джунглата.  През замъгленото си съзнание съзря обширна равна поляна, на която имаше  крава. Истинска крава! Тя го погледна спокойно с изпъкналите си очи и след малко продължи кротко да пасе. Алехандро завика с последни сили "Помощ" и в същия миг  загуби съзнание…

                                                      ***

Събуди се в  някакво легло. На стола до него стоеше много възрастен мъж.

– Добре дошъл, момче! Аз съм Виктор Брага. Ти кой си?

Алехандро почти шепнешком отговори:

– Аз съм Алехандро Лопез. Лоцман на португалския кораб "Крал Филип". Връхлетя ни буря, разцепи кораба и той потъна, екипажът загина, май съм единственият оцелял.

Мълчание...

–"Крал Филип", а? Хайде да започнем отначало. Кой си ти и как стигна до тук? – настояваше древният дядо, беше като излязъл от вечността .

– Казах Ви вече... – с мъка промълви Алехандро.

– Португалецо, не ме лъжи. Поне от уважение, че те спасих не ме лъжи! "Крал Филип" потъна с целия си екипаж преди девет години, там, на един от  бреговете на Португалска Бразилия, не може да си бил на него. А дори и да беше, няма как да оцелееш в джунглите на Бразилия девет години! Че и да достигнеш тук, в Чили, на другия край на континента... затова те питам пак - кой си ти и от къде дойде? – старецът говореше много бавно, поемаше си често дъх между думите, но беше настоятелен, на границата на строгостта.

Алехандро го гледаше опулено и не можеше да повярва. Вярно, беше дезориентиран и гладен, болен и слаб, но е невъзможно да се окаже в Чили... ами годините разлика?

– Коя година сме? - попита Алехандро.

– Кой си ти и как дойде тук? - отвърна Брага.

– КОЯ ГОДИНА СМЕ?!? - изкрещя Алехандро.

– 1621 - каза Брага.

Алехандро се отпусна изнемощял в леглото и  потъна в тежко бълнуване. Виктор Брага стана от стола и излезе от стаята.

                                                 ***

Когато изплува от дълбокия си лепнещ сън, Алехандро чу как старецът нарежда на глас:

– Ти дойде от ей оная там джунгла, не откъм планината, а от джунглата, от там излезе, видях те, кравата ми беше там. Наричат я "Джунглата на смъртта". Местните са я избягвали цял живот. Смятали са, че там живее Смъртта и приема различни форми. Побърква хората и им дава напразни обещания. Затова когато те видях да излизаш от там много не повярвах на очите си, помислих, че от старостта ми се привижда. Когато ние пристигнахме преди много години и основахме селото, една млада индианка ни разказа за кошмарите на джунглата.  Никой, никога не е успявал да премине през нея – обясняваше бавно Виктор Брага.

– Има ли тук жена на име Мария? - попита задъхано Алехандро.

–Дааа  - провлече старецът – а, ти откъде знаеш?

– Искам да я видя... искам да я видя веднага! - каза настойчиво Алехандро.

Старецът стана, излезе и след малко се появи на прага заедно с най-красивата жена на света. С бяла рокля и кошница в ръка, и спокойно  изражение на лицето. Същата, изображението от дънера, сладката жена от съня –  големи тъмни очи, изящни вежди и плътни устни. Косата ѝ се полюшваше от лекия ветрец, пусната дълга до кръста.

– Това е Мария. Живее с нас от началото. Не ни дава да я докоснем, дори. Как каза, че знаеш за нея?

Но Алехандро не слушаше... той гледаше своето собствено спасение, своят нов живот, своята нова съдба!